В една студена зимна вечер, горският стражар Иван чу слаб шум близо до оградата на къщата си. Когато отвори вратата, видя изтощена вълчица, с изпъкнали ребра, а погледът й гладен, но спокоен. Заколеба се за миг но, развълнуван от страданието на животното, отиде да донесе замразлено месо и го подаде на нея.
Този жест, на пръв поглед прост, беше всичко друго, но не и обикновен. Вълците почти никога не се доближават до хора освен ако ги принуди краен глад. Обичайно те се крият в територията си, избягвайки селата.
Но вълчицата се завърна. Веднъж. После още. И още. Иван продължи да я храни, въпреки оплакванията на селяните, които се страхуваха за безопасността си. Той знаеше, че гладен вълк е много по-опасен от нахранен.
Един ден обаче тя спря да идва. Селяните се облекчиха. Всички освен Иван. Той й липсваше. Свикнал беше с нейните тихи посещения под лунната светлина.
Два месеца по-късно познато ръмжене прозвуча под прозореца му. Той изтича навън и я видя. Но този път не беше сама. До нея стояха два млади вълчета, неподвижни и бдителни. И тримата гледаха Ивана без да помръднат.
И тогава той разбра. През цялото време вълчицата е споделяла месото с малките си, някъде дълбоко в гората. А сега ги беше довела при него. Сякаш за да му се отблагодари. Сякаш за да се сбогуват.
След това изчезнаха в нощта. И оттогава вълци вече не са били виждани в тези места.
