Без теб щеше да е по-хубаво, стига вече ни заклевя! викаха децата на майка си, която поддържаше цялото семейство. Но сутринта ги чакаше изненада.
Не мога повече да те понасям! Да не беше дори имала майка! избухна Аня, а гласът й като нож разсече тишината, зависнала след емоционалния взрив. Въздухът беше тежък, плътен като дим след пожар. Гостите онези, които не бяха успели да избягат замръзнаха като статуи, мечтаейки да се стопят в тапета, да изчезнат в паркета, само за да не са в очите на бурята.
На пода, в жалка купчина, лежаха захарни изделия не просто развалени, а като символ на това колко лесно може да бъде смазано нещо, което изглеждаше празнично. Донесени бяха вместо омразната торта, като жест на грижа, опит да угодят. Но Наталия Павловна, в поздравителния си пъргавин, забоде свещ в най-голямото пирожно и с топла усмивка се отправи към дъщеря си. Аня в отговор с един рязък жест изхвърли всичко на земята. Без да духне свещата. Без благодарност. Без да се преструва, че всичко е наред.
Това не беше обикновен кавга. Беше взрив, който се натрупваше с години, като газ в затворен съд. Всеки ден нова капка, всяка забележка, всяка забрана, всяко аз знам по-добре капка, капка, капка И тогава бум! всичко се пръсна в най-неподходящия момент. В рожденния ден. В къщата, където трябваше да има щастие, а не разбити мечти и сълзи.
Наталия не трябваше да се появява веднага след кавгата. Трябваше да остави Аня да се успокои, да се успокои и самата тя. Но не тя постъпи по своему. Защото беше майка. Защото това беше нейният дом. Защото празникът беше нейният. Тя винаги решаваше. Винаги контролираше. Винаги мислеше, че знае най-добре. Дори когато никой не я молеше.
Гостите, поканени от Аня, бяха изхвърлени като непоканени. Наталия прогони почти половината онези, които смяташе за неподходящи. Дъщеря й избухна. А майка й не. Тя просто се обърна и отиде в кухнята, сякаш нищо не се беше случило. Да готви. Да служи. Да спасява.
А после епатажен финал. Появи се с пирожните. Бам! Свещ, усмивка, честит рожден ден, скъпа. Аня без да духне изхвърли всичко на пода като боклук. И заяви:
Да не си съществувала! Винаги всичко разваляш! Винаги! Всеки път!
Беше като шамар, като удар с нож в гърба. Никога досега Наталия не беше била унижена така открито. Никога дъщеря й не беше го казвала на глас.
Мамо, толкова си ни заклевала, че без теб никой не може и крак да направи внезапно се намеси Вадик, синът й. Гласът му се тресеше, но в него имаше обида, която носеше години. Понякога съм съгласен с Аня. Понякога ми се струва че без теб щеше да е по-добре.
Той не го каза просто така. Помнеше как му забрани да кандидатства в театралната академия. Как каза: Артистите са скитници. Ти ще станеш лекар. Как му пресече пътя към мечтата, без дори да се опита да разбере какво чувства.
Наташ, може би трябва малко да се разходиш? тихо каза съпругът й, Олег. Ще бъдем сами днес.
Думите останаха да висят във въздуха като присъда. Трима души дъщеря, син, съпруг единодушно заявиха: не си нужна.
Наталия излезе навън. Плачеше. Плачеше, сякаш сърцето й се късаше на парчета. Винаги мислеше, че всичко прави за семейството. Че се жертва. Че контролира, за да няма хаос. А сега се оказа: я смятат за диктатор. За ненужна. За тежка. За излишна.
На работа същото. Й съобщиха, че не е шеф, че правомощията й се преразглеждат, че ще има доклад. А тя работеше като вол. Стоеше до зори. Пишеше отчети, измисляше цифри, за да спаси подчинените си от уволнение. Администраторът Валера същият, който седи седмица без връзка, защото пие се яви на работа изпаднал, подут, с миризма на водка. Наталия избухна. Викна. Нагруби. Продавачките, които вечно стоят зад магазина като локомотиви, също я усетиха. А после доклад: Стига. Омръзна. Край.
И така висшето ръководство отне всички бонуси. Включително нейния. А тя има деца. А тя има безработен съпруг. А тя има единствена заплата, която сега ще бъде наполовина.
Олег, съпругът й, напусна завода, за да последва мечтата си да стане музикант. Купи си китара, започна да снима видео уроци, мечтаеше за концерти. Обичам китарата, казваше. Стига, изработих си го в завода. Искам да правя нещо за душата.
Но никой не гледаше клиповете му. Никой не плащаше. Събираше се с приятели, пееше, пиеше, мечтаеше. А Наталия не го подкрепяше. Виждаше колко е изтощен, как мечтите не се превръщат в пари. Искаше той да е стабилен. Да не разчитат само на нейната заплата. Но той не я слушаше. А и тя също.
Синът Вадик не влезе в театралното. Втори път. Наталия разбра пръва. Пое удара. Каза: Не ти трябва. Ще станеш лекар. Скри истината, за да не го разстройва. Но Вадик разбра. Знаеше, че няИ когато най-накрая всички осъзнаха, че без нея не могат, те просто я гледаха, сякаИ когато най-накрая всички осъзнаха, че без нея не могат, те просто я гледаха, сякаже чакаха да каже нещо, но тя обърна гръб и излезе, защото разбра, че дори любовта понякога идва твърде късно.
