Не мога да се оженя за теб. Нали това очакваш?
Как тогава не припаднах, и до днес не знам. Всички гърмове сред ясно небе или ножове в сърцето просто избледняха в сравнение с онова, което почувствах.
Идея нямах, че любимият ми е женен!
Да, често ходеше в командировки, ама такава му бе работата
Аз, Мария, още на шестнадесет напуснах родното село и не мислех да се връщам. Майка ми, Станка Георгиева, изнемогваща от тежката работа в птицефермата, нямаше против моето тръгване.
За какво да оставам там? Да се гърча на същата работа и да не виждам бял ден?
Майка помагаше, колкото можеше, през първите години в София. След като завърших техникума, започнах работа в малка логистична фирма и най-после можех сама да се издържам.
Тогава откъснатото ми късметче изникна на хоризонта някаква стара леля, която никога не бях виждала, остави в наследство на майка малка двустайна апартаментче.
Станка тутакси ми го прехвърли.
Остана въпросът със сватбата.
Това вече никак не беше лесно.
Не вярвах в приказки за осигурен чичко, исках съпруг и семейство, ала сгоден кавалер все не се намираше. Два мои романа приключиха бързо и не ми донесоха радост, камо ли годеж.
Едно време едно момче от съседната улица, Николай, ме гледаше влюбено никога не забравих този поглед. После никой мъж не ме поглеждаше така: те гледаха мачове, глупави комедии, бира по лев-два това беше целият им свят.
Но Петър строен, красив, самоуверен, с шестнайсет години по-възрастен от мен той ме гледаше по същия начин. Говореше точно, действаше решително.
Смятах, че съдбата ми се усмихна, и се влюбих до уши.
Вече мечтаех за бяла рокля, меден месец и наши деца, но съдбата имаше други планове.
Бременна съм! възторжено споделих на Петър след половин година.
Очаквах веднага да ми предложи брак.
Боже, Мария, въздъхна той и бързо се стегна, това е прекрасно, но не навреме.
Защо?
Не мога да се оженя за теб. Нали това очакваш? Всъщност съм женен.
Потръпнах. Това чувство не може да се опише.
Никаква представа нямах, че той си има жена! Каза, че командировките са по работа
Като видя промяната на лицето ми, Петър се опита бързо да ме увери, че скоро ще се разведе: С жена ми си живеем повече като съседи. Жал ми е само за дъщеря ми, Анелия, тя вече порасна, ще остане с майка си ще ми стигнат сили и за новото ми дете.
Особено не му повярвах. Но три месеца по-късно Петър ми показа удостоверението за развод, а след още един месец сключихме граждански брак.
Без банкет и меден месец, ала мечтите ми на практика се сбъднаха.
Скоро се роди Румен, а уреждането на дома ни беше пълно.
Петър продължи с командировките сега наистина осигуряваше ни прилично, не забравяше и издръжката за Анелия. Аз се справях сама с бебето и не се оплаквах.
Мария? долетя тихо мъжки глас на излизане от магазина. Млад мъж ми помогна да смъкна количката с Румен.
Николай? ахнах аз. Извинявай, трябва ли да казвам господин Николов? прегледах любопитно старата си тръпка.
Същият Николай едно време хилав и срамежлив, сега симпатичен мъж. Аз вече на 26, той на 25.
Коля ни изпрати до входа. По-нататък не го пуснах нищо не исках да се говори сред съседите, ни на Петър да давам повод за ревност.
В парка си приказвахме близо час и толкова.
Като че ли не се обиди, но все пак ми поиска номера, ей така. Аз взех неговия: да има, нямам намерение да му звъня.
През следващите два месеца все случайно се оказвахме в една градинка с Румен. Николай не ми беше мъж в съзнанието, само ме разсмиваше с истории и играеше с детето.
В онзи ден Румен вдигна висока температура. Докторът изписа лекарства, но аз не можех да изляза до аптеката; Петър трябваше да се върне от командировка след минути.
Ще можеш ли да минеш през аптеката? питах по телефона. Списъка ще ти пратя.
В слушалката се чу женски глас:
Тате, прибирай се най-сетне, с мама сме гладни! Анилeлия.
Къде си?! пресъхна ми гласът.
Отидох до дъщеря ми. Че не мога ли? отвърна раздразнено Петър.
Тате, и вчера и днес те чакахме! настояваше Анелия.
Ясно затворих аз.
Тресеше ме от обида, но трябваше да намеря лекарства. Съседката помогна с детето.
Петър пристигна след три часа.
Няма да се оправдавам, каза на вратата. Да, обичам те и нашия син, но ми липсва първата семейство. Последните шест месеца често спях там. Ако не ти харесва, жалко.
Не ми харесва?! изумена повторих. Аз мислех, че се обичаме, че имаме семейство, а ти ти предател си! Не искам да те виждам!
Да бе беше поискал прошка, да беше съжалил може би щях да му простя Ала мълчаливо отиде при сина ни, изгледа го, после си събра багажа и излезе.
Не се тревожи, за Румен пари ще има.
Да вървиш по дяволите! захлопнах вратата, събудих малкия.
Три дни плаках без да вдигам телефона. Не ми трябваше никой друг.
Но на упоритите звънци нямаше как да не отворя.
Добре ли си, Мария? Румен добре ли е? Николай буквално ме грабна и ме прегърна. Защо не ми вдигаш?
Заплаках пак.
После ме черпи с валериан и слушаше несвързаните ми думи, милваше ме по главата: Ще се оправи всичко.
Не си тръгна. Преспа на дивана, сутринта сготви и си тръгна на работа.
През следващата седмица остана при нас гледаше Румен, пазаруваше с негови пари, нещо майстори, храна готвеше.
Ти на работа не ходиш ли? питах хилаво.
Взех си отпуска.
Седмица по-късно деляхме легло. Петър се не обади, само прати един банков превод.
Аз реших, че Николай е по-подходящ за семейство.
Не се нанесе при нас още чакахме официалния развод, който бе след месец. Но често оставаше.
Влюбена не бях, но до него ми беше спокойно, а и с Румен се разбираха.
Само да беше видели лицето на Петър, когато ни видя тримата на разходка!
Сърцето ми се сви ще поиска извинение, ще ме помоли да простя?
Не. Отвърна поглед, после се усмихна и цяла разходка беше с Румен.
Явно съм взела правилното решение.
Майка дойде неочаквано. Позвъни вече от двора: Ела да ми помогнеш с торбите.
Коля едва що си беше тръгнал. Време беше да кажа на майка за промените.
Докато закусвахме и си разказвахме новини, майка ме попита изведнъж:
Николай Людкин още ли живее тук?
Застинах. Това е майката на Николай.
Защо питаш?
Ами видях го, че излиза. Отговорен станал! У нас работа няма всички мъже бягат към София, а той не искаше. Вика: не искам да съм далеч от моите момичета. Казах ли ти, че преди три години се ожени, има дъщеричка Соня?
Думите ѝ стигаха до мен като през мъгла.
Седнах без сили на стола.
Втори път! Втори! Защо не попитах мъжа дали е женен?! Как да вярваш или никому да не вярваш вече?
Разделих се с Николай ако може така да се нарече. Със скандал и повдигнат глас му забраних да идва. Не ми трябваха обещания, че щял да се разведе, ако дъщеря му порасне.
Изглежда, женското щастие на Мария е отново загубеноКъщата опустя. Останах с Румен, с майка ми за няколко дни и мълчанието по нощите.
В окото на тази буря ми просветна нещо. Минали бяха години, в които търсех първо любов, после спокойствие, после сигурност в нечии други ръце. А дали някога наистина съм живяла своя живот, а не нечий чужд?
Прегърнах сина си, поех дъх и за първи път, откакто напуснах селото, се почувствах сама, но не и самотна. Изправих се и с дрезгав глас се изсмях:
Стига толкова страдания заради чужди мъже, Марийо. Животът ти е твой, времето също.
Вместо да чакам нечие сърце да ме приюти, реших да събера парченцата на своето. Отидох на работа с вдигната глава, за първи път се записах на вечерен курс по рисуване, а по неделите с Румен ходехме на люлките, където и двете му ръчички бяха вплетени плътно в моите.
Мъжете идваха и си отиваха работници, любовници, съседи но моят дом беше стабилен, построен върху прочистената ми душа.
Когато понякога срещах Петър или Николай, поздравявах спокойно, каквото и да ме глождеше преди. Дори майка ми въздъхваше: “Брей, дете, ти порасна повече от колкото очаквах.”
Животът не ни дава гаранции за щастие, но дарява сила да го градим сами.
Това разбрах и бях благодарна, че най-после знам да вървя уверено по своя, а не по нечий чужд път.
