Влязох в болницата да посетя приятелката си и останах вцепенена, когато видях кой лежи с нея в една стая.
Величка, мила, как ме уплаши! Стоянка бързо влезе в болничната стая, държейки торба с плодове. Когато дъщеря ти се обади и каза, че ти е прихванало сърцето, аз едва не припаднах!
Величка лежеше на леглото до прозореца, бледа, но вече с усмивка на устните.
Стоянке, скъпа моя, благодаря, че дойде! протегна ръка към приятелката си. Иначе тук е толкова скучно, мислех, че ще полудея от безделие.
Стоянка сложи чантата на нощното шкафче и огледа стаята. В нея имаше четири легла, но заети бяха само две. На съседното легло, с гръб към тях, лежеше жена с дълги сиви коси, сплетени в плитка.
А коя е твоята съседка? прошепна Стоянка, като седна на стола до леглото на приятелката си.
Вчера я докараха. Мария Иванова се казва. Тиха е, почти не говори. Само чете книги или гледа нещо по телефона, Величка също понижи гласа си. Казват, че й скача кръвното, както при мен сърцето.
В този момент съседката се обърна, и Стоянка усети как кръвта оттече от лицето й. Познати кафяви очи, фини черти, които дори годините не бяха променили, луничка на лявата буза…
Мария? издиша Стоянка, не вярвайки на очите си. Мария Георгиева?
Жената на съседното легло замръзна, след това бавно седна и я погледна.
Стоянка Петрова? в гласа й се носеха същите интонации като преди тридесет години. Боже, не може да бъде…
Величка гледаше от едната на другата с нарастващо недоумение.
Вие се познавате? попита тя.
Познаваме се, кратко отвърна Стоянка, без да отмества поглед от Мария. Много добре се познаваме.
Настана неудобно мълчание. Мария сведе очи към ръцете си, а Стоянка все още я гледаше, сякаш се опитваше да се увери, че не е халюцинация.
Момичета, какво става? не устоя Величка. Стоянке, сякаш си видяла призрак!
Почти призрак, тихо каза Стоянка. Ние с Мария… отдавна не сме се виждали. Много отдавна.
Тридесет и две години, допълни Мария, все още не вдигайки очи.
Еха! Величка се опита да се припок
