Сашо Петров гледаше Ружа и почти от завист го следеше. Ружа щеше да бъде осиновена нови майка и баща вече попълваха документите и скоро ще има истинско семейство. Тя му разказваше за деня, прекаран със своите нови родители: за зоопарка в София, където Сашо никога не бил, за кукления театър, където Ружа се срещнала с истинска Баба Яга, и за абрикосовото варенье с костилки.
Сашо беше на пет години. Откакто си спомня, живееше в детски дом. Вратата се отваряше за нови деца, а после се затваряше отново. Когато Алешо изчезна, Сашо попита Мария Иванова:
Мария Ивановна, къде е Алешо?
Той се премести в семейство, отвърна тя.
А какво е семейство? не се спираше Сашо.
Семейството е мястото, където те винаги те чакат и те обичат, обясни Мария Ивановна.
А къде е моето семейство? попита Сашо.
Мария Ивановна само въздъхна, погледна го със съжаление и мълчи. Оттогава Сашо вече не питаше за семейство разбираше, че то е нещо ценно и необходимо.
Когато Ружа изчезна за два дена и се върна в красиво рокля, с нова прическа и кукла в ръка, Сашо разплака се. Никой досега не го беше взел и той реши, че е ненужен.
Точно тогава влезе Мария Ивановна, донесе чифт чорапи и кажа:
Сашо, облечи се, скоро ще имаш гости.
Кой са те гости? учуди се Сашо.
Хора, които искат да се запознаят с теб.
Сашо се облече, седна на пейка и изчака. Мария Ивановна му подаде ръка и го отведе в стаята за гостите. Там седяха чичо Димитър и леля Силвия. Чичото беше висок, с брада и мустаци, а лелята малка, тънка и изключително красива, като живо цвете. Около нея вееха аромат на рози, затова Сашо я сравни с роза. Очите й бяха големи, а миглите гъсти.
Здравей, аз съм Силвия, а ти? попита тя.
Сашо, отвърна момчето, а вие кои сте?
Искаме да станем твои приятели и имаме нужда от помощта ти, каза лелята.
Каква помощ? попита Сашо, като се обърна към Димитър.
Чичото се приближи, седна на коленете и каза:
Здравей, аз съм Димитър. Чухме, че рисуваш много добре и можеш да направиш рисунка на робот. Наистина ни е нужна картина с робот, ще ни помогнеш ли?
Да, разбира се, отвърна Сашо уверено. Какъв робот искате?
Димитър вдигна пакет от масата, извади албум за рисуване, моливи и голямо робото в кутия. Роботът беше в блестяща, ярка опаковка, детайлите му блещукаха в слънчевата светлина, проблясваща през прозореца. Сашо се задъха, никога не беше виждал такъв огромен робот.
Това е Оптимус Прайм, най-големият от трансформърите, извика той.
Харесва ли ти? попита Димитър.
Много! отговори Сашо ентусиазирано.
Вземи робота, моливите и ни нарисувай, а докато рисуваш можем да си поговорим като приятели, предложи Димитър.
Сашо прекара цял час с Димитър и Силвия. Те говориха за любимите му неща, за игрички, за леглото и за обувките, в които му студеше стъпалото навън. Силвия постоянно държеше ръката му, а Димитър го гали по главата. Вратата се отвори и влезе Мария Ивановна.
Сашо, време е за вечеря, каза тя.
Димитър се залъкоти с ръка и каза:
Ще се върнем след седмица, ще успееш ли да нарисуваш робота до онова време?
Ще успея, но наистина ли ще дойдете? попита Сашо.
Разбира се, усмихна се Силвия, обхващайки го в прегръдка, докато в очите й блеснаха сълзи.
Защо плачеш? попита той.
Не плача, просто влезе прашинка в окото, измисли тя.
Мария Ивановна заведе Сашо в трапезарията. Той бързо яде и избяга към стаята, където беше поставен пакетът с робота. Развлече се да разглежда как ръцете и краката му се движат, а главата се върти. Взема албума и започва да рисува, когато в стаята нахлуха момчета от по-голямата група.
Ох, дай ми тук, викна Димко, хващайки робота и го хвърляйки във въздуха.
Върни го! викна Сашо, защото не беше негов.
Не е твоят, засмя се Димко, всичко е общо.
Сашо се пръти към Димко, за да му отнеме робота, но той не спираше да се смее. След къса борба, Сашо остана само с една крачка от робота в ръка, а Димко хвърли останалите части към лицето му. Кървави от носа, Сашо уплаха се. Мария Ивановна го отведе до тоалетната, изплакна раната и му запуши носа с кърпа.
Не ти ли е стыдно? Играчките са общи, рече тя, а роботът вече е разрушен.
Не е мой робот, плачеше Сашо. Само ми дадоха да го нарисувам за време.
Тогава Мария Ивановна му подаде моливите и каза:
Продължи да рисуваш, дори да е счупен.
От третия опит Сашо постави робота до стената, стабилизира крака и започна да копира. Когато всички бяха поканени да лягат, той вече имаше готова рисунка. На следващия ден нарисува още две, после още, докато целият албум се запълни с роботи.
Сашо попита Мария Ивановна:
Кога ще дойдат Силвия и Димитър? Ще мине ли седмицата?
Седмицата вече мина, а вероятно те няма да дойдат, отговори тя с тъжен поглед.
Сашо се разплака, мислейки, че е виновен, че е разрушил робота. Не спи почти цялата нощ, а само преди зората. Мислеше за робота, за Димитър и за Силвия.
На следващото утро Мария Ивановна влезе в стаята с усмивка:
Облечи се, Сашо, идват ти гости.
Кой са те? попита той.
Ще разбереш, се усмихна тя.
Сашо отвори вратата и видя Димитър и Силвия.
Здравейте, каза Силвия, дойдохме за теб.
Къде ме водите? въпроси той.
Искаш ли да отидеш в зоопарка, където разказваше за него? попита Димитър.
Искам, но Сашо започна да плаче.
Димитър и Силвия се приближиха:
Какво се случва? попита Димитър с тревога.
Ще дойда веднага, отвърна Сашо и побягна към вратата, като в ръцете си държеше разкъсан робот и албум.
Ето, казал той, нашият робот, извинете подаде робота в крака си.
Това е твой робот, усмихна се Димитър, ние ти го подарихме.
Сашо му даде албума и каза:
Ето, нарисувал съм.
Прекрасно, вдигна Димитър погледа към рисунките, точно това ни трябва, ти наистина рисуваш добре. Не се тревожи за робота, ще го поправя.
Сега ще отидем в зоопарка, добави Силвия, докато обличаше Сашо.
В зоопарка Сашо беше възхитен толкова различни животни, птици, че не знаеше къде да погледне първо. Най-много му хареса смешната група маймуни, които скоковащи се по клоните и ядоха банани, предизвиквайки му смях.
Сашо, искаме да те поканим в нашия дом, искаш ли? попита Димитър.
Да, отговори той.
Когато пристигнаха в апартамента, Сашо влезе предпазливо.
Не се колебай, влизай, каза Димитър.
Силвия го хвана за ръка и го поведе в стаята. Той се възхищаваше на тапетите с планети, леглото във формата на кола и играчките в шкафовете.
Кой живее тук? попита той.
Димитър и Силвия се усадиха на пода, взеха Сашо за ръце по едната и по другата и Димитър каза:
Сашо, много искаме да живееш с нас. Това е твоята стая, всички играчки са твои, а леглото също. Ако не ти е против, остани при нас за винаги.
За винаги? попита той, означава ли, че ме приемате в семейството?
Да, усмихна се Силвия. Ти си наш син.
Защо ви трябва аз, аз съм чужд, разбрах, че разруших робота, се притесни Сашо.
Ти не си чужд, ти си наш син, шепна Силвия.
Сашо се разплака от радост и кихна. Новата стая, Димитър и Силвия му се струваха като дом. Той вече не желаеше да се върне в детския дом.
Съгласен ли си? попита Димитър.
Да, обещавам да се държа добре, отговори той.
Димитър и Силвия го обхванаха, целуваха и прегърнаха. Сашо почувства, че най-скъпото, което можеш да имаш, не са материалните неща, а истинското семейство, което те обича безусловно. И точно тогава разбра, че истинското богатство е да имаш хора, които те подкрепят, дори ако понякога се случат нещата, които изглеждат разрушени. Това е уроят, който запомни семейните връзки са най-ценният дар.
