Мъжът ми, на четиридесет и пет години, забрави рождения ми ден на 27 февруари. На същия ден замина на риболов с приятели: докато него го нямаше, аз подготвих такава изненада, че този път той със сигурност никога няма да забрави тази дата…
До петдесетата си година Петър беше развил странен навик. Точен като часовник помнеше кога е време да се смени маслото на колата, кога неговите приятели от риболовното дружество се събират край Искъра, кога най-добре кълве рибата. Но семейните дати юбилеи, годишнини, рождени дни сякаш изветряваха от паметта му като пушек от комин.
Досега винаги спасявах положението навреме ту с намек, ту с бележка, ту с директен въпрос. Но този път, навръх четиридесет и петата ми годишнина, исках нещо различно. Без напомняния и молби. Наивно вярвах, че 25 години брак все пак означават нещо.
Сутринта, беше петък, Петър се движеше из апартамента като вихър, събирайки въдици и раницата си.
Деси, виждала ли си моя термос? Момчетата вече ме чакат! Тръгваме към Вит, сега рибата най-добре кълве. Ще се върна в неделя, връзка почти няма да има.
Грабна ме набързо, целуна ме по бузата, без дори да ме погледне в очите.
Не тъжи, вземи си нещо вкусно, да се почерпиш.
Вратата се затвори с трясък. Отидох до календара в кухнята. Датата крещеше в червено моят юбилей. Не само че беше забравил беше избрал точно този ден за риболов.
Първо беше болка, после тишина и студ в душата. Но в главата ми се роди план как да го науча, че някои неща тежат повече от шараните по Вит. Започнах да действам и, когато се прибра, го очакваше изненада, която нямаше лесно да издуха от съзнанието си.
Има тайник, където Петър събираше пари за нов мотор за лодката. Парите стояха заключени в металния сейф до бюрото. Знаех кода паметта му не беше перфектна, затова често настояваше да използваме само лесни комбинации.
Сумата беше сериозна близо шест хиляди лева. Решението взе само секунда.
Уикендът премина по начин, по който никога досега не си бях позволявала. Организирах кетъринг, поканих най-близките си приятелки, украсих апартамента с пролетни цветя. Музика, смях, шампанско. В събота вечеря на покрива на ресторант с изглед към цяла София. В неделя ден в спа център.
И на финала купих си брошката, по която тайно въздишах отдавна, но винаги отлагах за важни семейни разходи.
Вечерта в неделя чух ключа в бравата. Петър се върна доволен, с кофа риба, целият разцъфнал от гордост.
Деси, виж на каква слука беше чудесен улов! Хлапетата ще се радват!
Влезе във всекидневната и замръзна. По масата празни бутилки вино, в ъгъла кошници с цветя, по дивана луксозни торбички от мола.
Какво е ставало тук? Някакво парти?
Разбира се отговорих му спокойно. Имах рожден ден. Станах на четиридесет и пет. Помниш ли?
Виждах как лицето му побеля.
Мамка му Деси, извинявай, съвсем ми излетя от главата. Бях потънал в работа…
Знам прекъснах го. Затова реших да не се разстройвам. Организирах си всичко сама. Дори подаръка си избрах без твоя помощ.
Погледът му се изстреля към работната стая. Вратата на сейфа беше открехната. Втурна се натам, върна се посърнал и безмълвен.
Къде са парите? Нищо не е останало. Деси, двайсет и пет години ги събирах!
Ето ги посочих с жест цветята, брошката, купеното. Всичко е тук. Аз чаках търпеливо, цял живот. Ти забрави датата ми. Реших да те науча да не забравяш повече.
Петър седна тежко на дивана, загледа се ту рибата, ту сейфа, ту мен. Скандал нямаше как да стане, защото всичко беше купено с общи пари.
Мълчаливо чисти рибата цяла вечер.
Изминаха шест месеца. За новия мотор се събират отново. Но този път телефонът му гърми от аларми месец, седмица, ден преди всички важни семейни празници. Понякога уроците са скъпи, но ги помниш цял живот.
