Галина Петрова хванa плик със стремително движение, което предизвика подскачане във въздуха и звънене на лъжиците, разкъсващи се от чиниите. Нейните нокти, боядисани в червено, се захапаха в хартията като врабчета. Нотариусът, студен като зимен вятър над Витоша, наложи спокойна ръка върху нея.
Съжалявам, госпожо, прошепна той, това не е ваше.
В залата се спусна мъртва мълчаливост. Чуваше се само тиктакането на стенния часовник и далечният плач на дете от двора. Георги се сви в своя стол, като искаше да се разтопи; жената до него гледаше с любопитство, но не схващаше нищо.
Стоях неподвижна. Преди десет години би треперила и би молила да не ме унижават. Сега знаех, че тяхната власт над мен е свършила.
Нотариусът разкъса плика и извади няколко листа. На първия стоеше подписът на свекър ми Петър Иванов, починал преди месеци. Гласът му прозвуча твърдо и ясно:
Завещанието е съставено три месеца преди смъртта. Единствената наследничка е Бояна Димитрова.
Семейството се разтърси. Чичовците се спогледаха, лелите прокашляха, а някое малко момиче се засмя, не разбирайки нищо.
Какво?! вика Галина Петрова. Това е измама! Той никога не би го направил!
Всичко е записано черно на бяло, продължи нотариусът. Оставям цялото имущество, включително къщата и земята, на бившата съпруга на сина ми, която не е напуснала доброволно семейството, а беше изгонена. Той остави и обяснение защо.
Георги се поклони тихо. Неговата нова съпруга се отдръпна рязко, като незнайна.
Поех дълбоко въздух. Знаех за завещанието още преди тази среща, но да се изчете на глас пред всички имаше различно тегло.
Значи това е било изсъска свекърката. Винаги ти е било жалко! И сега искаш да ни отнемеш дома?
Изправих се. Гласът ми беше спокоен, но твърд като стомана:
Не вземам нищо. Вие ми откраднахте десет години от живота, като ме изгонехте. Но вашият съпруг видя всичко и реши иначе.
Не смей! извика тя. Ти си никой!
Аз съм собственичката на този дом, отговорих без колебание.
Тишината се уплътни. Всички погледи се впиха в мен.
Но продължих след пауза, няма да ви гоня. Аз имам свой къща и свой бизнес. Единственото, което искам, е справедливост.
Георги вдигна очи, сякаш не можеше да повярва:
Значи ни оставяш?
Оставям ви правото да живеете тук, обясних. Но имотът е мой. Това означава, че вече нямате власт да ме унижавате.
Галина Петрова изглеждаше съкрушена. Гласът ѝ се разтрепери, сведоха я до шепот:
Ти искаш да ме разрушиш
Погледнах я право в очите:
Не. Искам да усетиш какво е да зависиш от волята на друг.
Нотариусът събра документите и се изправи.
Всичко е законно оформено. От днес собственик е госпожа Бояна Димитрова.
Кимнах накратко и излязох навън. Въздухът беше свеж, слънцето се скри зад старата круша в двора. Стъпвах леко, сякаш летях.
Рекс отдавна беше изчезнал, но чух отново неговото кънене, както тогава. Само този път не преследваше една пронизана жена, а победителка.
Усмихнах се и тръгнах напред. Защото вече никой не можеше да ми каже, че съм никакъв. Бях себе си, и това ми беше достатъчно, за да възвърна достойнството и живота си.
