Когато пристигна на посочения адрес, мъжът отвори вратата и бръкна в джоба на якето си. Вместо пари извади нож и, заплашвайки, нареди да му дадат всички пари и да излязат от колата… Катя и малкият ѝ син Сашко изпращаха Алексей на дълъг път – мъжът заминаваше в чужбина с надеждата да промени живота на семейството към по-добро. Преди заминаване Алексей притисна силно Катя с детето и, опитвайки се да успокои плачещите си близки, каза: — Катенце, защо се сбогуваш така, сякаш е завинаги? Година ще мине неусетно. Ще се чуваме всеки ден, дори няма да скучаете! Не забравяй и майка ми – събирайте се заедно, разхождайте се. Пазете се и нашите четириноги пазители, не пропускайте ваксините им. Виждаш, какви защитници са — и нежно погали неспокойните кучета, които сякаш усещаха раздялата. Самолетът, лъщящ под пролетното слънце, се вдигна над летище София и понесе татко им надалече – чак на друг континент. Високата Катя, малкият ѝ син и двете кучета гледаха мълчаливо как сребристата машина изчезва в небето… Предстоеше им цяла година чакане… Алексей бе стигнал до този момент цели девет години. Като учен-микробиолог се чувстваше победител – подписа договор с голяма американска компания, а му платиха и билет бизнес клас, за да подчертаят уважението си. Алексей заминаваше за САЩ. След десет часа щеше да пристигне на летище Кенеди, но мислите му вече бяха там, на прага на новия живот, а родният дом, майка му, Катя, Сашко, приятелите и кучетата — сякаш оставаха в миналото. Катя седеше увита в одеяло и изведнъж усети колко празен е станал домът без съпруга си. И кучетата усещаха това – тригодишният Граф и дребосъкът Шпингалет, който бе намерен на улицата. Граф легна до краката ѝ и я гледаше право в очите, Шпингалет се притисна в нея, сякаш утешаваше. Сашко си стоеше тихо, изживявайки раздялата по свой начин. Тя си помисли: „Щом дойдат ваканциите, ще взема отпуск и ще идем на вилата при свекърва ми…“ Анна Георгиева живееше в друг район на София, но през уикендите идваше да помага и оставаше по няколко вечери. Разхождаха се по парковете с кучетата, водеха Сашко на куклен театър, обсъждаха планове за преместване, подреждаха документи и снимки. През лятото всички се пренесоха на вилата: копаеха в градината, разхождаха се из гората, къпеха се в реката. Кучетата обожаваха простора и не се отделяха от стопанките си. Катя се върна на работа, а Алексей все по-често звънеше по телефона — споделяйки колко им липсват, възхищавайки се на Америка и уверявайки, че семейството ги чака прекрасно бъдеще. През есента обяви, че е намерил дом, платил първа вноска и помоли Катя да продаде апартамента и да преведе парите. Катя отказа да продаде колата. Алексей настоя майка му също да продаде вилата: трябвали им средства за пълното изплащане на новото жилище — без кредити. Катиният апартамент се продаде светкавично, с всички мебели и пианото. Същият купувач купи и къщата на Анна Георгиева, а парите по договор заминаха по американската сметка на Алексей. В нощта преди преместването кучетата нервно обикаляха около куфарите и скимтяха, гледайки стопанката си. Катя за първи път усети тревога, която не я напусна оттогава… След преместването Алексей започна да звъни все по-рядко — „работа, ангажименти“. През зимата настъпи нещо страшно: в НИЦ-а имаха съкращения и Катя бе уволнена. В страната върлуваше криза, пенсиите се бавеха, намирането на работа изглеждаше невъзможно. Граф започна да слабее – не стигаше храна. Свекървата предложи да работят като миячки и да носят остатъци за кучетата, но Катя твърдо предпочете сама. С времето всичко потръгна – Граф върна теглото си, всяка вечер посрещаше Катя пред блока, носейки тежките торби. После, пренасяйки казан в бистро, Катя си счупи ръката. Анна Георгиева внезапно се почувства зле – сърцето я предаде. Сашко имаше нужда от ново яке. Катя се обади на Алексей. Той сухо обясни, че след покупката на къщата няма останали пари, но „ще се постарае да изпрати“. Катя се разплака, а Анна Георгиева галеше рамото ѝ и тихо шепнеше: — Няма страшно, мило дете. Ще се справим. Дори и кучетата се приближиха, притискайки се в нея, сякаш разбрали всичко. След няколко дни пристигнаха двеста долара. Те веднага отидоха за лекарства, храна и яке за Сашко. Катя напълни торбичка с кожено палто, златни бижута и ги занесе в заложната къща, знаейки, че няма да ги върне никога. С колата докара чували с храна и продукти. Пари повече нямаше. — Ще почна да карам такси! — каза тя на свекърва си. Анна Георгиева изпадна в паника, но Катя беше непоколебима. Граф скочи на задната седалка и легна там – разбирайки, че сега трябва да се държат заедно. Нощната работа се оказа изненадващо доходоносна – за една смяна Катя спечели повече от месечната си заплата. Още на следващата вечер отново излезе на пътя. Там я спря добре изглеждащ господин – нейният бивш шеф. Като я видя, бе изумен от положението ѝ и ѝ каза, че я е търсил цяла седмица – отварял нов НПО и чакал Катя като най-добрия си специалист. Предложи ѝ работа и визитка. Катя се прибра почти щастлива. Граф, щом чу радостния ѝ глас, развълнувано размаха опашка. На връщане тя забеляза самотен мъж на улицата. „До близко“, каза той, и Катя се съгласи, очаквайки добър бакшиш. Когато пристигнаха, пътникът отвори вратата, бръкна в джоба на якето… и вместо портфейл извади нож! В следващия миг нощта се разцепи от оглушителен рев: Граф, злобно ръмжащ, скочи и се хвърли на нападателя отзад, захапа се здраво за него. Мъжът, опитвайки се да избегне тежкото животно, размахваше с ножа, но не успяваше да се освободи. В следващото миг Граф захапа ръката с ножа, но получи рана по муцуната. Като видя кръв по козината на верния си пазител, Катя без да се замисли, с все сила удари престъпника с гипсираната си ръка по лицето. Мъжът се изтърколи заедно с кучето навън. Едва отдръпвайки разярения Граф, Катя потегли бързо. Шпингалет тази нощ дори не захапа хапка — цяла нощ стоя на стража до вратата, чакайки. Катя, стараейки се да не събуди никого, проми и превърза раната на Граф, нахрани кучето, а после, вече без сили, заспа на дивана, силно прегърнала верния си четириног пазител. Малкият Шпингалет се намести до нея и тихичко заспа с глава върху крака ѝ. От този момент вече не се налагаше да броят стотинките, а когато Катя бе повишена, успя да си купи нова чуждестранна кола. Алексей все по-рядко се появяваше в живота им — вече звънеше само по празници, измисляйки нови оправдания. Пет години по-късно Анна Георгиева почина – сърцето ѝ не издържа. За погребението си синът ѝ не пристигна, помощ не оказа. Преди да си тръгне, свекървата остави апартамента на Катя. Няколко месеца по-късно настоятелно звънна звънецът. Кучетата скочиха към вратата. Сашко отвори и видя елегантен мъж с лъскав куфар и фалшива усмивка, протегнал ръце за прегръдка. — Е, синко, ето ме – посрещни баща си! — каза той като артист на сцена. — За мен – аз баща не съм имал, а предател не искам да виждам! — отсече младежът. — Извикай мама! Катя се появи. Зад нея, като истински стражи, стояха Граф и Шпингалет. — Какво искаш сега? Чакай… — тя отвори портмонето си, извади две стодоларови банкноти и му ги хвърли в лицето с презрение. — Това е за теб. Ние умеем да връщаме дълговете си, за разлика от теб. Предател! — Този апартамент е на майка ми, това е и мое наследство! Напуснете веднага! — Алексей, захвърлил „образа на възпитан чужденец“, размаха куфара. Но Граф, с един скок, го събори, откъсна ръкава на скъпото му палто и ръмжеше застрашително пред лицето му. Шпингалет също не остана назад: скочи на другия ръкав и с удоволствие го надра със зъбите си, тихо ръмжейки. — Граф! Графче! Как не познаваш вече стопанина си? — жално промълви Алексей, опитвайки се с думи да се спаси. В отговор Граф с хладнокръвие скъса и втория ръкав. Катя, мълчаливо, отдръпна кучетата и затвори вратата завинаги. P.S. Алексей Н. така и няма да прочете тези редове. През август 1998 г. той внезапно умира от сърдечен пристъп, без да види раждането на детето си в Америка. Погребан е в Православното гробище Рок Крийк във Вашингтон, окръг Колумбия. От България никой не отива да го изпрати.

Когато колата спря пред точния адрес, мъжът отвори вратата и бръкна в джоба на якето си. Но вместо портфейла показа нож и със студен глас изсъска:
Давай парите. Излизай!

Ели, заедно с малкия си син Мартин, изпращаше съпруга си Калин на поредното му голямо пътуване. Той заминаваше далеч чак отвъд океана с надежда да промени всичко към по-добро за семейството им.

Точно преди да тръгне, Калин прегърна силно Ели и Мартин, и както винаги, се опитваше да ги успокои:

Еличе, не се сбогувай все едно никога няма да ме видиш. Годината ще мине неусетно! Ще ти се обаждам всеки ден, дори няма да имаш време да тъгуваш! И не забравяй майка ми събирайте се, разхождайте се, бъдете заедно. Внимавайте с нашите четириноги пазачи, не пропускайте ваксините! Само гледай какви герои са каза, докато милваше по ушите на притеснените кучета, които вече усещаха раздялата.

Самолетът блестеше на пролетното софийско слънце, докато излиташе от Летище София. Калин политна на запад, към един нов живот далеч от жена си, майката, Мартин, верните кучета все едно целият му свят оставаше назад.

Ели, Мартин и двете кучета стояха мълчаливо, вперили погледи в небето, където самолетът бавно се стопяваше в далечината. Започваше дългата година на чакане…

Девет години бе работил Калин, за да стигне до този момент. Като биолог-изследовател, се чувстваше победител подписа договор с голяма американска компания и му платиха даже бизнес класа показател за доверие и уважение. Отиваше в САЩ.

Десет часà по-късно щеше да изпадне на летище Кенеди, но мислите му вече бяха там в непознатия свят. Родната къща, майка му, Ели, детето, приятелите, кучетата всичко изглеждаше като минал живот.

След като се прибра у дома, Ели се загърна с плетеното одеяло и изведнъж осъзна колко празен е домът без Калин.

И кучетата го усетиха тригодишният Бойко и малкият Рижко, който някога бе намерен на улицата. Бойко легна до краката ѝ и се взираше в очите ѝ, докато Рижко се сгуши до нея като че иска да я утеши. Мартин седеше в стаята си и безмълвно преживяваше загубата.

Мислите ѝ се рееха: Като дойде ваканцията, ще взема отпуск и ще заминем при свекърва ми на вилата…

Баба Димитра, майката на Калин, живееше в краен квартал, но често идваше за уикендите оставаше да пренощува, помагаше, беше винаги до Ели.

Заедно водеха кучетата на дълги разходки, водеха Мартин на театър, обсъждаха планове за бъдещето, преглеждаха документи и разглеждаха стари снимки.

А през лятото всички се изнесоха на вилата копаеха градината, беряха домати, разхождаха се в гората, къпеха се в река Искър. Кучетата щурееха щастливо из двора, неотлъчно до хората си.

Ели започна работа, а Калин се обаждаше все по-често, разказваше колко му липсват, как се възхищава на Америка и ги уверяваше, че ги чакат страхотни възможности.

Наесен съобщи, че е намерил къща и внесъл първа вноска. Помоли Ели да продаде апартамента и да прати парите. Колата отказа да продаде. Калин настояваше и вилата на майка му да се продаде трябваха пари, за да се изплати новият дом без кредити.

Апартаментът на Ели се продаде веднага, с мебели, дори с пианото. Същият човек купи и вилата на Димитра, а парите по споразумение се преведоха по американската сметка на Калин.

В нощта преди преместването кучетата нервно обикаляха между куфарите, тихо скимтяха и гледаха стопанката си с безпокойство. За първи път Ели почувства необясним страх, който не я напусна повече.

След преместването Калин звънеше по-рядко: работа, задачи, грижи. През зимата се случи нещастие в института съкратиха хората, и Ели остана без работа. Държавата се гърчеше в криза пенсиите закъсняваха, никаква работа не се намираше.

Бойко започна да слабее нямаше достатъчно храна. Свекърва ѝ предложи да работи като миячка на чинии и да взема отпадъци за кучетата, но Ели твърдо настоя сама да изкарва всичко. След време нещата потръгнаха: Бойко си върна килограмите, всяка вечер я посрещаше пред блока, влачайки тежки пликове.

После, докато носеше тежка тенджера в кафето, Ели си счупи ръката. Димитра изведнъж се почувства зле сърцето ѝ не издържаше. Мартин имаше нужда от яке. Ели се обади на Калин.

Той отсече студено, че след къщата пари няма, но ще опита да прати нещо.

Ели се разплака. Димитра я прегръщаше, галеше по рамото и шепнеше:

Нищо, чедо, ще измъкнем отново. Нали сме заедно.

Дори кучетата пришляпаха до нея, притиснаха се; сякаш усещаха цялата тежест на нещастието.

След няколко дни дойдоха 300 лева от САЩ. Отидоха за лекарства, храна и ново яке за Мартин.

Ели сложи в чанта норковото палто на майка си и семейните златни обеци, и замина по мрачната улица към заложната къща, знаейки, че едва ли ще си ги вземе обратно. После купи торби с кучешка храна и хранителни продукти.

Повече пари нямаше.

Ще карам такси обяви твърдо на Димитра.

Свекърва ѝ изпищя, припадна от стрес, но Ели беше непоклатима. Бойко скочи на задната седалка и легна кротко сякаш разбираше, че сега трябва да са единни.

Нощната смяна се оказа изненадващо доходна за една вечер Ели изкара повече, отколкото за месец труд.

Последва още една нощ зад волана. Тогава пред нея застана изискан мъж някогашният ѝ шеф. Очарован, но и потресен от съдбата ѝ, той разкри, че цяла седмица я е издирвал отварял нова неправителствена организация и я искаше като водещ експерт. Даде ѝ визитка и работа.

Ели се прибра почти щастлива. Бойко, чувайки усмихнатия ѝ глас, завъртя с все сила опашка.

Докато се прибираха, видя самотен мъж да маха на улицата. До блока след кръстовището, каза той. Ели прие, мислейки си, че това ще прибави още някой лев.

Щом стигнаха, непознатият отвори вратата, бръкна в джоба но вместо портфейл извади нож.

В следващия миг в нощната тишина прозвуча страховит вой Бойко, изпълнен с гняв, вече беше скочил върху агресора и го захапа по рамото. Мъжът започна отчаяно да размахва ножа, но тежкото куче не му позволи да се измъкне.

Бойко улови ръката с ножа, макар че острието му разрани муцуната. Щом видя кръв та по козината на верния си пазач, Ели забравяйки за гипсираната ръка замахна и удари нападателя по главата.

Той се сгромоляса на улицата, следван от кучето. Ели някак успя да издърпа Бойко, врътна ключа и избяга.

Такива нерви Шпингалето тази нощ дори не помириса храната си, а седеше до вратата в напрежение. Ели проми раната на Бойко, нахрани му вярното сърце и заспа на дивана, прегърнала двамата си четириноги пазачи. Малкият Рижко се спусна на крака ѝ, тихо дишаше, ухото му върху дланта ѝ.

Оттогава повече не им се налагаше да броят стотинките, а когато Ели започна да се издига в работата си, можа да си позволи и нова кола.

Калин все по-рядко се обаждаше само за важни празници, винаги с нови оправдания. Пет години по-късно Димитра почина сърцето я предаде. Единственият ѝ син дори не дойде на погребението. Преди смъртта си, баба Димитра преписа апартамента на Ели.

След още няколко месеца, един ден прекъсна упорит тропот на вратата. Кучетата се хвърлиха да пазят. Мартин отвори и срещу себе си видя елегантен мъж със скъп куфар, с фалшива усмивка и ръце разтворени за прегръдка.

Е, синко, посрещаш ли баща си? изрече той наперено, сякаш стои на театрална сцена.

За мен ти не си баща, а измамник! отряза младежът, леден. Извикай мама!

Ели се появи на прага, а отзад, напълно готови, стояха Бойко и Рижко.

Какво още искаш от нас? Чакай… тя бръкна в чантата, извади две банкноти по 100 долара и ги хвърли в лицето му. Заповядай, ние връщаме дълговете си. За разлика от теб.

Този апартамент беше на майка ми, моето наследство е! изкрещя Калин, размахвайки куфара.

Но Бойко с един скок го събори, скъса ръкава на палтото и тръгна да щрака зъби плътно до лицето му. Рижко, нервно ръмжейки, заби зъби в другия ръкав.

Бойко, Бойче, нали ме познаваш? викаше жално Калин.

В отговор Бойко демонстративно разкъса и втория ръкав.

Ели тихо издърпа кучетата и хлопна вратата завинаги.

Калин така и не прочете тези редове. През август 1998 г. почина от инфаркт внезапно, и никога не видя раждането на новия си син в Америка. Погребаха го в православното гробище в Рок Крийк, Вашингтон. От България никой не отиде да се сбогува с него.

Оцініть статтю
Додати коментар

;-) :| :x :twisted: :smile: :shock: :sad: :roll: :razz: :oops: :o :mrgreen: :lol: :idea: :grin: :evil: :cry: :cool: :arrow: :???: :?: :!:

thirteen − 2 =

Когато пристигна на посочения адрес, мъжът отвори вратата и бръкна в джоба на якето си. Вместо пари извади нож и, заплашвайки, нареди да му дадат всички пари и да излязат от колата… Катя и малкият ѝ син Сашко изпращаха Алексей на дълъг път – мъжът заминаваше в чужбина с надеждата да промени живота на семейството към по-добро. Преди заминаване Алексей притисна силно Катя с детето и, опитвайки се да успокои плачещите си близки, каза: — Катенце, защо се сбогуваш така, сякаш е завинаги? Година ще мине неусетно. Ще се чуваме всеки ден, дори няма да скучаете! Не забравяй и майка ми – събирайте се заедно, разхождайте се. Пазете се и нашите четириноги пазители, не пропускайте ваксините им. Виждаш, какви защитници са — и нежно погали неспокойните кучета, които сякаш усещаха раздялата. Самолетът, лъщящ под пролетното слънце, се вдигна над летище София и понесе татко им надалече – чак на друг континент. Високата Катя, малкият ѝ син и двете кучета гледаха мълчаливо как сребристата машина изчезва в небето… Предстоеше им цяла година чакане… Алексей бе стигнал до този момент цели девет години. Като учен-микробиолог се чувстваше победител – подписа договор с голяма американска компания, а му платиха и билет бизнес клас, за да подчертаят уважението си. Алексей заминаваше за САЩ. След десет часа щеше да пристигне на летище Кенеди, но мислите му вече бяха там, на прага на новия живот, а родният дом, майка му, Катя, Сашко, приятелите и кучетата — сякаш оставаха в миналото. Катя седеше увита в одеяло и изведнъж усети колко празен е станал домът без съпруга си. И кучетата усещаха това – тригодишният Граф и дребосъкът Шпингалет, който бе намерен на улицата. Граф легна до краката ѝ и я гледаше право в очите, Шпингалет се притисна в нея, сякаш утешаваше. Сашко си стоеше тихо, изживявайки раздялата по свой начин. Тя си помисли: „Щом дойдат ваканциите, ще взема отпуск и ще идем на вилата при свекърва ми…“ Анна Георгиева живееше в друг район на София, но през уикендите идваше да помага и оставаше по няколко вечери. Разхождаха се по парковете с кучетата, водеха Сашко на куклен театър, обсъждаха планове за преместване, подреждаха документи и снимки. През лятото всички се пренесоха на вилата: копаеха в градината, разхождаха се из гората, къпеха се в реката. Кучетата обожаваха простора и не се отделяха от стопанките си. Катя се върна на работа, а Алексей все по-често звънеше по телефона — споделяйки колко им липсват, възхищавайки се на Америка и уверявайки, че семейството ги чака прекрасно бъдеще. През есента обяви, че е намерил дом, платил първа вноска и помоли Катя да продаде апартамента и да преведе парите. Катя отказа да продаде колата. Алексей настоя майка му също да продаде вилата: трябвали им средства за пълното изплащане на новото жилище — без кредити. Катиният апартамент се продаде светкавично, с всички мебели и пианото. Същият купувач купи и къщата на Анна Георгиева, а парите по договор заминаха по американската сметка на Алексей. В нощта преди преместването кучетата нервно обикаляха около куфарите и скимтяха, гледайки стопанката си. Катя за първи път усети тревога, която не я напусна оттогава… След преместването Алексей започна да звъни все по-рядко — „работа, ангажименти“. През зимата настъпи нещо страшно: в НИЦ-а имаха съкращения и Катя бе уволнена. В страната върлуваше криза, пенсиите се бавеха, намирането на работа изглеждаше невъзможно. Граф започна да слабее – не стигаше храна. Свекървата предложи да работят като миячки и да носят остатъци за кучетата, но Катя твърдо предпочете сама. С времето всичко потръгна – Граф върна теглото си, всяка вечер посрещаше Катя пред блока, носейки тежките торби. После, пренасяйки казан в бистро, Катя си счупи ръката. Анна Георгиева внезапно се почувства зле – сърцето я предаде. Сашко имаше нужда от ново яке. Катя се обади на Алексей. Той сухо обясни, че след покупката на къщата няма останали пари, но „ще се постарае да изпрати“. Катя се разплака, а Анна Георгиева галеше рамото ѝ и тихо шепнеше: — Няма страшно, мило дете. Ще се справим. Дори и кучетата се приближиха, притискайки се в нея, сякаш разбрали всичко. След няколко дни пристигнаха двеста долара. Те веднага отидоха за лекарства, храна и яке за Сашко. Катя напълни торбичка с кожено палто, златни бижута и ги занесе в заложната къща, знаейки, че няма да ги върне никога. С колата докара чували с храна и продукти. Пари повече нямаше. — Ще почна да карам такси! — каза тя на свекърва си. Анна Георгиева изпадна в паника, но Катя беше непоколебима. Граф скочи на задната седалка и легна там – разбирайки, че сега трябва да се държат заедно. Нощната работа се оказа изненадващо доходоносна – за една смяна Катя спечели повече от месечната си заплата. Още на следващата вечер отново излезе на пътя. Там я спря добре изглеждащ господин – нейният бивш шеф. Като я видя, бе изумен от положението ѝ и ѝ каза, че я е търсил цяла седмица – отварял нов НПО и чакал Катя като най-добрия си специалист. Предложи ѝ работа и визитка. Катя се прибра почти щастлива. Граф, щом чу радостния ѝ глас, развълнувано размаха опашка. На връщане тя забеляза самотен мъж на улицата. „До близко“, каза той, и Катя се съгласи, очаквайки добър бакшиш. Когато пристигнаха, пътникът отвори вратата, бръкна в джоба на якето… и вместо портфейл извади нож! В следващия миг нощта се разцепи от оглушителен рев: Граф, злобно ръмжащ, скочи и се хвърли на нападателя отзад, захапа се здраво за него. Мъжът, опитвайки се да избегне тежкото животно, размахваше с ножа, но не успяваше да се освободи. В следващото миг Граф захапа ръката с ножа, но получи рана по муцуната. Като видя кръв по козината на верния си пазител, Катя без да се замисли, с все сила удари престъпника с гипсираната си ръка по лицето. Мъжът се изтърколи заедно с кучето навън. Едва отдръпвайки разярения Граф, Катя потегли бързо. Шпингалет тази нощ дори не захапа хапка — цяла нощ стоя на стража до вратата, чакайки. Катя, стараейки се да не събуди никого, проми и превърза раната на Граф, нахрани кучето, а после, вече без сили, заспа на дивана, силно прегърнала верния си четириног пазител. Малкият Шпингалет се намести до нея и тихичко заспа с глава върху крака ѝ. От този момент вече не се налагаше да броят стотинките, а когато Катя бе повишена, успя да си купи нова чуждестранна кола. Алексей все по-рядко се появяваше в живота им — вече звънеше само по празници, измисляйки нови оправдания. Пет години по-късно Анна Георгиева почина – сърцето ѝ не издържа. За погребението си синът ѝ не пристигна, помощ не оказа. Преди да си тръгне, свекървата остави апартамента на Катя. Няколко месеца по-късно настоятелно звънна звънецът. Кучетата скочиха към вратата. Сашко отвори и видя елегантен мъж с лъскав куфар и фалшива усмивка, протегнал ръце за прегръдка. — Е, синко, ето ме – посрещни баща си! — каза той като артист на сцена. — За мен – аз баща не съм имал, а предател не искам да виждам! — отсече младежът. — Извикай мама! Катя се появи. Зад нея, като истински стражи, стояха Граф и Шпингалет. — Какво искаш сега? Чакай… — тя отвори портмонето си, извади две стодоларови банкноти и му ги хвърли в лицето с презрение. — Това е за теб. Ние умеем да връщаме дълговете си, за разлика от теб. Предател! — Този апартамент е на майка ми, това е и мое наследство! Напуснете веднага! — Алексей, захвърлил „образа на възпитан чужденец“, размаха куфара. Но Граф, с един скок, го събори, откъсна ръкава на скъпото му палто и ръмжеше застрашително пред лицето му. Шпингалет също не остана назад: скочи на другия ръкав и с удоволствие го надра със зъбите си, тихо ръмжейки. — Граф! Графче! Как не познаваш вече стопанина си? — жално промълви Алексей, опитвайки се с думи да се спаси. В отговор Граф с хладнокръвие скъса и втория ръкав. Катя, мълчаливо, отдръпна кучетата и затвори вратата завинаги. P.S. Алексей Н. така и няма да прочете тези редове. През август 1998 г. той внезапно умира от сърдечен пристъп, без да види раждането на детето си в Америка. Погребан е в Православното гробище Рок Крийк във Вашингтон, окръг Колумбия. От България никой не отива да го изпрати.
Takmer mi zobrala miesto – Príbeh Sofie Andrejevny a Milany v slovenskom logistickom oddelení, kde skúsenosti, dôvera a koláče preťali vypočítavosť v časoch hrozby prepúšťania