**Личен дневник**
Достатъчно е да се самопожалявам! — подхвърли мъжът и отиде на риболов след моята операция! Вместо мен го посрещна празен апартамент.
Момичета, никому не бих пожелала такова нещо. Преди година ми поставиха тежък диагноза. От онези, които разделят живота на „преди“ и „след“. Беше необходима сложна операция, а после — дълго и изтощително възстановяване. Честно казано, чувствах се сякаш земята се разминава под мен.
Моят съпруг Андрей в началото беше идеален. Като рицар на бял кон! Държеше ме за ръка, караше ме до лекарите, гледаше ме в очите и ми шепнеше:
— Светлана, не се страхувай! Ще преминем през всичко заедно! Ще бъда до тебе всяка секунда, ще те нося на ръце!
И аз, разбира се, му повярвах. В такива моменти толкова искаш да вярваш, че не си сама, че имаш надеждно рамо, на което да се облегнеш.
Преди самата операция донесе огромен букет рози и отново ми шепна, че ме обича и ме чака. Заспах под анестезията с мисълта, че няма от какво да се страхувам.
Операцията мина успешно. Но онова, което последва — момичета, беше истински ад. Болка, слабост, замаяност. Едва стигах до тоалетната, придържайки се за стената. Всяка стъпка — като изкачване на връх Мусала.
След седмица ме изписаха. Съпругът ме посрещна пред болницата, помогна ми да се кача в колата. Но веднага усетих — нещо не беше наред. Беше нервен, мълчалив, постоянно гледаше часовника. Цялата му рицарска нежност изглеждаше остана зад болничните стени.
У дома ме сложи на леглото, донесе чаша вода и каза:
— Ето, си у дома. Почивай.
И излезе в другата стая, седна на компютъра. Това беше всичко. Нито „как се чувстваш?“, нито „искаш ли нещо?“. Просто мълчание.
Вечерта го помолих да ми помогне да отида до банята. Помогна ми, но с изражение, сякаш го моля да разтовари камион с въглища. Неговата загриженост, момичета, се изпари като сутрешен ръсен. Остана сама със своята болка и слабост в собствения си дом.
А на следващата сутрин, в петък, се случи сцената, която сложи всичко на мястото му. Събудих се от шума в коридора. С мъка стигнах до вратата и го видях да си пакетира раница. Голяма, за излет. До нея — въдици, ботуши…
— Андрей, къде отиваш? — прошепнах.
Той се обърна и по лицето му се четеше смесица от дразнение и вина.
— На риболов — измърмори. — С момчетата уговорихме още преди месец.
— На риболов? — в главата ми не можеше да се събере. — А аз? Нуждая се от помощ, едва стоя на краката си…
И тогава, скъпи мои, той ме погледна със студени, чужди очи и каза онази фраза:
— Слушай, стига си се самопожалявала! Вече си вкъщи, не в болница. Някак ще се оправиш. Аз се изморих през тези седмици, всичките ми нерви са навън. Трябва ми почивка. Само за два дни.
Представяте ли си? На него му трябва почивка! А аз, след операция, трябва „някак“ да се оправя. В този момент разбрах, че не просто ме изоставя. Бяга от мен. От болките ми, слабостта, отговорността.
Не му отвърнах нищо. Какво можеш да кажеш? Просто стоях и гледах как затваря вратата без да се обърне.
Дълго седях на леглото, вслушавайки се в празнотата на апартамента. В ушите ми все още ехтяха неговите клетви за подкрепа, които сега звучаха като жестока подигравка. Първо беше болка, горчивина до сълзи. Разплаках се, си спомнях всичко хубаво между нас и не разбирах как може толкова внезапно да изчезне.
После обидата се превърна в гняв. Гняв срещу него и, най-вече, уважение към себе си. Той избяга, защото станах „проблем“ за него. Добре. Ще го освободя от този проблем. Завинаги.
Взех телефона, отворих контакта „Елена“ и натиснах извикване. Когато сестра ми отговори, казах само едно изречение:
— Ленка, ела да ме вземеш.
Само за два часа тя беше до мен. Без излишни въпроси събра багажа ми, помогна ми да се облека и ме заведе у тях.
А на кухненската маса, на видно място, оставих кратка бележка. Докато я пишех, с всяка дума чувствах как се завръща самоуважението ми.
„Андрей,
Беше прав — наистина ти трябваше почивка. Надявам се, че си прекарал добре.
А аз отидох да се възстановявам там, където наистина ще се грижат за мен.
Не ме търси. Сметките са в чекмеджето под огледалото. Успех.“
Момичета, ако знаехте каква врява последва! В неделя вечер телефонът ми не спираше — обаждания, съобщения. Дойде до Елена, чукаше на вратата, молеше да ме пуснат, крещеше, че разбрал, че е сгрешил.
А аз дори не излязох. Лежах в чисто легло, пиях топъл бульон, който сестра ми сготви, и за пръв път отдавна се почувствах в безопасност.
