ДУРКАТА.
Калинка беше дъщеря на съседката от долния етаж и истинско мъчение за петнадесетгодишния Слави. Тази мършава, черноока момиченце често я довяха при тях вечерно време.
Леля Мария отглеждаше дъщеря си сама: едва свързваше двата края, работеше като санитарка на смени, тичаше да прави инжекции на пенсионери, хващаше се за всяка възможност да изкара някой лев. Опитваше се и с личния живот всичко напразно. Имаше един смислен, ама се оказа, че е женен.
Съседката винаги се появяваше внезапно на прага, отдръпваше поглед, прошепваше страстно: Ванка, само за двайсет минутки, ще ти дължа, толкова е късно, как да я оставя сама? Калинка стоеше до нея надута, с глава наведена тъжно.
Майка му въздъхваше, но в крайна сметка приемаше момичето, за да не седи в тъмната, празна къща. Баща му, разбира се, се ядосваше после.
Да плаща за добротата на майка му трябваше на Слави, защото именно при него изпращаха неканената гостенка да гледа някакви анимации. Калинка седеше, свита в ъгъла на дивана, безропотно гледаше не особено безобидни екшъни, мълчеше, държеше дланите в скута, което я караше да изглежда още по-досадна.
Веднъж седмично леля Мария му пъхаше смачкана банкнота от пет лева и го молеше да заведе първокласничката поне до ъгъла, все пак в едно училище ходят.
Оня ден Калинка сияеше като лъскав медник, дори промълви няколко думи по пътя: каза, че днес е тяхно тържество и ще рецитира стихотворението Снежинка. Слави се усмихна: в неуклюжата шапка-шлем тая дурка приличаше повече на микроб-космонавт.
След първия урок групички деца потеглиха към столовата за закуска. Слави по навик щеше да си вземе филия с кашкавал. И дяволът го накара да се обърне.
Малчуганите в своя ъгъл се въртеше особено оживено. Оградили Калинка в тържествената й рокля. Някой се смееше, сочеше с пръст, друг опитваше да й подаде кърпичка. Слави се приближи малко. По-лошо не можеше да се случи цялата й рокля бе залята с плодов кисело мляко.
От ужас момичето не можеше да помръдне. Плачеше беззвучно.
Изненадано до него подскочи развълнуваният Цветан:
Слави, по-бързо! Ралица пита за сбирката гласът му идваше отнякъде далеч хайде де, тя САМА те кани! После ще е късно!
Ралица Да си поговори с нея мечта на всеки момче. А тук го кани при себе си, изглежда. Направи крачка към изхода. В крайна сметка, негов проблем не бе. Нека звънят на леля Мария, да чистят роклята, каквото ще прави.
Дълбоко в себе си Слави знаеше: никой няма да се занимава с Калинка, ще я избутат в далечен ъгъл и толкова. А тя пак ще се свие невидима, безмълвна, вече свикнала.
Въздъхна, точно както майка му, и се отправи към масата.
Госпожо Иванова, по кое време е тържеството?
Ох, Славо, след час и половина. Ама виж я, дадох й текст, надявах се, а пък ето какво Как да я пусна такава?
Калинка трепереше. Стоеше цяла опръскена и бледа, като да я е повърнало. Слави с мъка й изтръгна празната чаша от ръцете.
Нека аз я заведа вкъщи, може да преоблече нещо.
Славчо, безкрайно ще съм ти благодарна, вървете, с госпожа Димитрова ще се разберем.
Оказа се, че няма друга празнична рокля. Слави си спомни всички ругатни, които знаеше: изстира мазните петна, изсуши с фен, изглади розовите дипли с ютия. Кльощавата Калинка по тениска и чорапи се въртеше около него. Обратно тичаха, той стискаше здраво малката й ръка в дебелата ръкавица.
С Ралица този ден така и не си говори, а и на часовете не отиде замина на изпълнението на първокласниците.
Калинка бързо изрече стихотворението си. А когато класът им минаваше покрай него, изскочи от редицата, хвърли се към него, прегърна го и изстреля:
Слави, ако не беше ти, днес щях да умра Завинаги. Слави се усмихна, без да знае какво да отговори, само я потупа по главата, все още в шапката-шлем, и избърса с опакото на ръката сълзата, която се търкаляше по бузата му. После, без да казва нищо, я хвана за ръка и тръгнаха обратно към къщи бавно, под дъжда от падащи снежинки, които тихо покриваха улицата с нещо бяло и меко.
