Майката пое дълбоко въздух и изрева с театрален патос:
Мене?! Родната ти майка дори на прага не пускаш? Симеоне, съвест имаш ли? Такъв грях не се прощава, от майка си да се отказваш!
Аз хубаво ти казвам поне да хвърля един поглед на малката, внучката ти
Симеон затвори очи драматично и кимна решително:
Мамо, не този път. Не ни е до гости сега.
Под чехъл! Парцал! Мекотело, какъв си, щом слушаш като куче жена си! Не искам да те знам повече, разбра ли?!
Вяра тъкмо миеше чиниите, докато мъжът й стърчеше гузно на прага.
Два пъти почна нещо да казва, накрая само се завъртя в кръг.
Вяра добре разбираше защо толкова се дърпа, но мълчеше. Чакаше го сам да си признае.
Вярче, стана нещо почна най-накрая. Мама се обади.
Каза, че й липсваме. Искала да ни дойде на гости в събота, особено да види малката. Ама я знаеш не била я виждала почти след раждането.
Вяра рязко се обърна към него, опря гръб в плота:
Не е виждала, викаш? А кой й е виновен, Симо? Кой не дойде в болницата?
Обясни ти, че като гледала първия внук, ритуала бил изпълнен, а сега я болели краката, вдигала кръвно Знаеш я.
Знам я. И затова стига толкова, нали? Тя така си каза.
Айде стига, де, не го мисли толкова той най-накрая я погледна с уморено изражение.
Искаше му се само тишина, кюфтета и малко почивка, вместо битки между двете най-важни жени в живота му.
Просто иска да дойде на чай, да види внуците. Баба е все пак.
Баба, дето мисли, че децата ни са живи копия на нейната рода, все едно мене ме няма.
Пак започна
ТИ започна, като хванеш телефона и приемеш всяка нейна прищявка, без дори да ме питаш! почти се задави Вяра, успявайки да не повиши тон. Малката можеше да се събуди.
Седна на табуретката, краката й тежаха като две тухли.
Паметта й услужливо подметна една сцена от преди седем години тъкмо се бяха оженили и живееха при баба Нина Петрова.
Вяра тогава се мъчеше да се хареса, печеше тутманици и блестеше с парцали в ръка. После забременя с първото дете.
Помниш ли как живеехме у мама? закова го с поглед Вяра.
Симо въздъхна, сипвайки си вода.
Помня, добре си бяхме. Помагаше все пак.
Помагаше? изсмя се горчиво Вяра. Когато бях бременна, тя всяка вечер те натискаше в кухнята!
“Отпиши дела, Симеоне, да не стане нещо, че ще остане имотът чужд. Все пак ти си семеен, ама ако се разведете, ще изгубим апартамента.”
Жена жива и бременна до теб стои, тя имоти дели
Просто от стара закалка е, застрахова се, бе Вяра измърмори Симеон. Всичко я плаши, знаеш.
Напротив. Тя просто си ме беше зачеркнала.
А помниш ли, като се роди синът ни? Какво ни каза като го видя за първи път?
Симеон замълча. О, да, помнеше, ама не искаше да го повтаря.
Ей, чиста Петенка си е! Копие на Светла! Господ здраве да даде, че кара нашата кръв напред!
Нашата кръв, Симо А аз какво съм инкубатор?
Седях куца, едва жива от болките след секциото, нито пита как съм, само дуднеше колко бил хубав, щото бил техен.
Изпуснала се. Недей се връзва толкова, това бяха думи на вятъра.
Думи не се забравят, когато болят отсече Вяра и зачини вечеря.
Симеон приседна на масата, доближи чинията и подуши.
Ухае страхотно. Вярче, недей да се караме. Пък нека дойде за два часа, ще си я гледам аз. Можеш дори да се заключиш в спалнята с малката.
Не! Вяра сряза. В собствения си дом няма да се крия.
Тя сама се натиска да дойде. И да беше просто равнодушна, ама не постоянно ни учи как да живеем.
Помниш ли сцената с чиниите? Малкият ни беше едногодишен.
Симеон спря да яде.
Миех чинии, той ревеше, зъби го боляха, държи се за полата ми Цоцко, цоцко, вика. През пяна на устата му казвам: Чакай, момченце, ей сега ще дойда.
И тя влиза.
Вяра го изгледа.
Каква майка си ти викна, детето ти се дере, а ти тиганите мъчиш!. Грабна го.
Той не иска при нея, дърпа се, реве, изчервен. Тя го носи, размахва и врещи: Баба е по-хубава, баба ще те гушка!.
Той се разрева още повече, тя го завлачва в кухнята и изтърси
Симеон наведе глава.
Недей.
Точно обратното трябва! Каза ми: Ти си по-зле от германците във войната! И там поне децата не са измъчвали така!
Мълчах тогава. Бях наивна, не исках да те обидя или нея да разстроя.
Трябваше с мократа кърпа да й дръпна два плесника и да я изгоня.
Сравни майка с враг не ми го побира ума.
Не го мислила злобно, Вярче. Устата й бърза.
Извинение видя ли? Не. Тя свикна да си вдига самочувствието с мен като фон.
Аз за нея съм празно място заключена грешка в биографията ти.
Помниш ли, като като ни беше трудно?
Симеон се измъчи преди две години направи огромна глупост.
Една тъпа изневяра разтресе цялото семейство до основи.
Вяра си взе децата и заживя на квартира под наем.
Отидох тогава при нея да си взема дрехите разказа Вяра. Надявах се на женска солидарност.
А тя ми изсипа: Добрата жена мъжът не напуска, Вярче. Ако е изневерил, ти си виновна, някъде си го изпуснала.
Ти кръшна, аз виновна.
Мина го вече тоя период, Вярче. Аз направих избора си с теб съм.
Ти си, ама тя? Според нея пак ми прави услуга, че съм тук.
И малката пак нейна копия.
Все едно мен ме няма.
Да й кажа да не идва? бутна приборите Симеон. Апетитът му беше отишъл на кино. Ще се обиди, ще рони сълзи, ще вика, че съм под чехъл, ти си ме насъскала
Нека вика Вяра седна срещу него и хвана ръката му. Симчо, аз не ти забранявам да се виждаш с нея. Това си е твоята майка.
Отиди при нея, вземи бат Гошко, ако искаш. Но ТУК не искам да я виждам. Физическо ми става лошо.
Веднага подозирам капан.
Влезе ли, ще ми брои праха по мебелите и ще клати глава.
Погледне детето и ще коментира, че не го държа както трябва.
Ти на това ли държиш никога да не идва?
На Нова година, рязко отговори Вяра, и рождените дни на децата. Само.
Официални визити. Кратки, учтиви, по етикет. Като на прием в президентството.
За тия номера минах ей така, на чай, не.
Тя няма да разбере.
Ти трябва да обясниш. Ти си глава на семейството. Защитавай ме. Ако лудна от нерви, кой ще помогне? На кой ще е по-леко? На децата? На теб?
Симеон мълчеше.
Щяла да каже, че съм лош син
А ти й кажи, че си добър съпруг и баща. За нас е важно спокойствието.
Малката спи лошо, аз съм изморена гости, дето изсмукват нервите, хич не ми трябват.
Добре въздъхна той. Ще говоря с нея. Макар че ще стане цирк.
По-добре един хубав скандал, отколкото десет години тих ужас.
Сигурно съм опитвала с нея. Казах й: Г-жо Нина, може би си представяхте друга снаха по-заможна, по-сговорчива. Но по-добра от мен няма да намерите. Само по-лоша.
И?
Изсмя ми се: О, има и по-лоши! кой знае що шега
Симеон стисна ръката й.
Прости ми. Много неща не съм виждал. Или не съм искал да виждам. Мислех си, вие ще се оправите женски драми
Не довърши звънна телефонът. Симо и Вяра се спогледаха.
Давай, прошепна Вяра. Сега или никога.
Симеон си събра куража, отговори и включи високоговорител.
Симчо! екна любимият му майчин глас. Ами, какво ше кажеш, маме?
Реших в събота на обяд съм при вас! Ще ви нося баница с ябълки и картофи! Любимата ти.
Жена ти едва ли има време да меси с две дребни.
Вяра превъртя очи.
Здрасти, мамо. Слушай Събота няма да стане.
Отсреща ледена пауза.
Как така няма да стане? Някъде ли отивате?
Не. Просто не приемаме гости сега. Вяра е уморена, бебето неспокойно, трябва ни само малко тишина.
Гости? внезапно хлопна нервен фалц. Аз не съм гост, аз съм майка! Внука си искам да видя! Куфарите вече съм натоварила!
Мамо, разбирам, ама не и сега. И не следващата седмица.
Тя ли е? гласът стана злобен. Тя ти е насъскала! Под чехъл си! Тя иска да ме махне, да държи внуците от мен!
Вяра стисна още по-силно ръката му.
Никой нищо не пречи, майко. И Вяра няма вина. Това е мое решение.
Виждам, че на жена ми й е тежко. Трябва й спокойствие, не светски вечери с баници и поклони.
Аз ще дойда при теб през седмицата, след работа. Сам.
Сам не ми трябаш! Внукът искам! Внукът е моя копия! Всички фото го виждат!
Мамо, той е копие и на двама ни мен и Вяра. И стига с тоя подялба наш ваш!
Ах, значи така говориш заплака от другата страна. Така ли възпитах син не пуска майка си на прага Всичко за нея, за нея
Мамо, стига рязко прекъсна Симеон. Ако още веднъж обидиш жена ми, затварям телефона.
Гробна тишина.
Нина Петрова май не очакваше да я прекъснат. Симо винаги се гърчеше, извиняваше се, сега
Тъй да бъде, Симеоне. гласът й стана лед. Запомни ти нямаш родители вече, сирака! Поне жена ти имаш!
На родата ще кажа нека всички да чуят що за неблагодарник си отгледах! Неделя не доспивала, залък не дояждала
Нина Петрова изхлипва и затваря.
Симеон наведнъж се сви Вяра знаеше колко трудно му бе този разговор.
***
Поне два месеца след това се глождеше. После като че ли посвикна.
Свекървата изчезна от хоризонта, на което Вяра не можеше да се начуди от радост. Без нея въздухът дишаше по-леко.
Макар, че в сърцето си се надяваше, че някой ден нещата ще се пооправят за момента ѝ стигаше само това: малко спокойствие, малко въздух, без бабешки приеми.
Пък после който ден дойде.
