Борис не знаеше колко време прекара на колене пред старата врата, с хартията в ръцете и душата на парчета. Топлият пролетен вятър носеше миризма на мокра земя и диви цветя, но той усещаше само огромна празнота. Времето си беше отишло. Майка му също.
Радослава, със странна нежност за толкова младо момиче, не каза нищо. Стоеше мълчалива до него, позволявайки на тишината да говори вместо него. Накрая му предложи чаша вода.
Искаш ли да влезеш? попита тя.
Борис вдигна поглед. Къщата изглеждаше по-малка, отколкото си спомняше, но все така скромна. Дървото износено. Завесите ръчно изработени. Подът писваше по същия начин при всяка стъпка. Във всеки ъгъл дишаше детството му.
В кухнята махалото на часовника все така бавно отмерваше времето. На масата имаше кошница с преснен хляб и ръчно бродирана салфетка с цветя, една от онези, които майка му изплиташе с безкрайно търпение. До нея пожълтяла снимка: той, на шест години, седящ в скута на Румена. И двамата се смееха.
Баба говори за теб постоянно каза Радослава, докато запалваше котлона за чай. Винаги казваше, че ако се върнеш, да не се чувстваш виновен. Че знаеш къде е домът ти.
Борис не отвърна. Гледаше всичко с наранени очи, търсейки следи от майка си: в мебелите, в аромата на чая, в кърпите, закачени на щипки, в начина, по който светлината проникваше през прозореца.
Тя пазеше писмата ти в кутия за бисквити добави Радослава и му я подаде. Вътре бяха старите му писма, омекнали от времето, но все още четими. Дори онези, в които беше написал само Добре съм. Запазила ги беше всички.
А гробът ѝ? попита той най-сетне, с тих глас.
На хълма е, до ябълковото дърво. Това, което сама посади. Отиваше там всяка вечер, дори и през зимата.
Същия ден Борис се изкачи до хълма. Набрал беше диви цветя по пътя. Надгробният камък беше скромен, без украси, само едно име: Румена Георгиева, майка на Борис и Стефка.
Клекна. Постави цветята внимателно. После, без дума, извади от джоба си малък кашмирски шал този, който беше донесъл и го остави върху гроба. Остана там, докато слънцето не се скри.
Когато се върна, Радослава го чакаше с една тетрадка.
Тя е нейна каза тя. Пишеше неща през нощите. Понякога стихове, понякога просто мисли.
На една от страниците имаше бележка, писана година преди смъртта ѝ:
Не знам дали ще се върнеш, сине мой. Но ако някога го направиш, да знаеш никога не спрях да те обичам. Ако тази къща още стои, винаги ще бъде твоя. Ако това семейство още живее, то е и благодарение на теб. Защото дори и да те нямаше, винаги беше част от нас.
Борис прекара нощта в старата си детска стая. И за пръв път от шестнадесет години заспа без страх от миналото.
На сутринта тръгна рано. Отиде в селото. Говори с кмета, със съседите. Нареди да оправят къщата, дари книги на училището и плати изграждането на малък парк в памет на майка си, до ябълковото дърво.
Не остана да живее там. Но се завръщаше всеки месец. И всяка пролет, в деня, в който получи онова писмо, носеше нови цветя и седеше до гроба, четейки на глас от тетрадката на Румена.
Защото беше научил, че майчината любов не умира. Тя просто чака.
