**Дневникът ми**
Боря, мисля ударих една котка прохрипях в телефона.
И? отвърна Боря с безчувствен глас.
Как така и? Какво да правя?
Поне сляз от колата и виж дали е жива.
Глътнах сляно. Дворът беше пуст, вечерта разнасяше мирис на изгоряла гума плътен, метален, като самият страх. Бавно отворих вратата и без да слизам се наведох, за да погледна под колата. И я видях: беше жива. Едно малко сиво кълбо, трепереше, но очите ѝ бяха отворени.
Жива е, Боря. Жива е Какво да правя?
Как така какво? Заведи я на клиника. Така или иначе отиваш там. Но побързай!
Внимателно я вдигнах не се опълчи, просто лежеше, дишаше тежко. Сложих я на задната седалка, в кутия за обувки, която лежеше на пода. И тръгнах.
Клиниката беше на половин час. Обикновено. Но не и този ден. Защото този ден беше такъв, който човек не забравя лесно, а тези трийсет минути се проточиха като цяла вечност.
В багажника вече лежеше едно куче. Старо дворно, блъснато от влак. Съседите от къщата до моята ме помолиха да го закарам да го приспят човешки, да не страда, казаха. Бяха го наглеждали, но не беше ничие. Съгласих се. Някак автоматично.
А сега и тази котка
Летях по пътя като полудял, докато в главата ми се въртеше само едно:
Какъв ден е този? Какъв живот е този?
На клиниката, изненадващо, нямаше опашка. Втурнах се с кутията в ръце, сякаш носех жена си на родилно лекарят веднага я взе и я заведе на преглед.
Как е? Какво е с нея? стоях пред вратата, треперещ.
Ще направим снимки кимна асистентката. Изглежда, няма нищо сериозно, но трябва да се уверим.
Петнадесет минути. Цяла вечност. Часовниците явно се подиграваха с мен и спряха. Въртях се наоколо, гледах тавана, прозорците, постерните британски и Мейн Кун котки
А вътре нещо ме гризеше. Не просто безпокойство срам, вина. Не я видях. Не трябваше да се движа толкова бързо. Всичко можеше да е различно. Тя малка, беззащитна, стъпила на пътя само с една секунда по-късно а аз точно тогава мислех за отклонението към клиниката. И това беше всичко. Един миг. Един преломен щрак и вече стоях с една топка в гърлото, молещ се вътрешно: Само да е жива. Само да мога да поправя
Накрая лекарят излезе.
Трябва да я оперираме
И тогава си спомних кучето още беше в колата!
Върнах се. Тишина. Не квичеше. Не мърдаше. Натиснах бутона багажникът се отвори бавно.
Две изплашени очи ме гледаха от мрака. Беше живо.
Ей прошепнах. Извинявай ще те прегледат скоро.
Отново се втурнах към клиниката. Хванах лекаря беше строга жена с пронизващ поглед.
Има и едно куче. В багажника. Влак го блъсна, задните крака
Обаждаха ни се за приспиване Казаха, че няма шанс.
Засеках се. Не можах да продължа.
Жената не промени изражението си. Просто грабна една яке и тръгна с мен.
Отворихме багажника. Погледна кучето, после мен. Очите ѝ ме прободнаха като рентген.
Ти сериозно ли си? Кой каза, че трябва да го приспим? Да, краката няма да оздравеят. Но може да живее. Имахме по-лоши случаи. Донеси го.
Просто кимнах. Не спорих. Лекарят каза: ще живее. Това беше достатъчно.
Вечерта влетях вкъщи. Боря се обърна от печката изненадана:
Какво става, Тодор?
Без да отговарям, отидох в стаята, извадих старата книга, между чиито страници бях скрил пари. Една мечта. Един мотоциклет. Вече нямаше значение.
Тодор?! Какво се случва?
Ще живеят! извиках. И двете!
Кои? Напълно си се откачил!
Ще ти обясня!
Оставихме ги. Котката кръстихме Мурка. Кучето Ральо. Преживяхме заедно всичко: инфузии, безсънни нощи, рехабилитация.
Боря тогава само каза:
Щом са при нас, ще се справим.
И се справи. С любов хранеше Мурка, покриваше Ральо. Плакахме, когато Мурка направи първите си крачки. Смеехме се, когато Ральо се втурна през двора в количката.
Изминаха пет години. Те не са домашни любимци. Те са семейство.
Днес, когато се прибрах, ме посрещна аромат на сладки. Боря ме прегърна отзад, силно. И започна да трепери.
Какво става? обърнах се към нея.
Ще се разширим прошепна и сложи ръка на корема си.
Отначало не разбрах. После проумях.
На четиридесет съм. Тя на трийсет и седем. Дълго се опитвахме. Почти се бяхме отказали. Почти. Но един ден една странна жена ми каза:
Ще имате три деца. Две дар от природата. Едно от Бога. За доброто сърце. За търпението. Пътят ще е труден, но светъл.
Мурка спеше на перваза, свита в топка до плюшеното зайче. Ральо, вече възрастен, допълзя до нас, притисна се до крака ми и въздъхна тежко.
Тогава не я повярвах. Сега вярвам.
Защото веднъж казахме да на живота. И животът ни отвърна: да.
