Когато съседката ми, Цветелина Димитрова, потропа на вратата в десет вечерта, държеше в ръка странен, златист ключ, който сякаш беше изваден от някоя забравена съкровищница. Бях сама в сивата си кухня на осмия етаж на панелката в Младост, а чешмяната вода се стичаше като тънко стъкло върху поочукани чинии. Всичко, за което мечтаех, беше тишина от онази тежката, която се стеле над блоковете късно вечер.
Отворих вратата и видях Цветелина, чиито очи отразяваха уличната лампа толкова странно, че за миг се запитах дали това е наистина тя или само нейна сянка.
Това не е ли твоят ключ? попита, а гласът ѝ прозвуча като ехо през тунел. Металният предмет, който стискаше, приличаше досущ на този, който виси на връзката ми.
Не преглътнах нервно. Моят е тук и ѝ го показах, докато пръстите ми лепнеха от сапун.
Лицето ѝ се смръщи сякаш се опитваше да си спомни нещо важно от сън.
А защо тогава този ключ отключва твоята врата? рече тя.
За миг помислих, че ми погажда някаква шега, но нощта беше твърде тиха за шеги, и по лицето ѝ не помръдна нишка усмивка.
Как така отключва?
Преди трийсет минути Цветелина изрече думите така, сякаш преброяваше миналите по улицата автобуси. Видях една жена да влиза. Помислих, че си ти, а после те видях през пердето на балкона.
Стомахът ми се сви на топка. Живея сама повече от две години, откакто с Асен се разделихме и всеки пое по своя железен път. Край вече с чуждите шумове, навици и най-вече с чуждите ключове.
Как изглеждаше? попитах, докато студа на нощта пълзеше по гърба ми.
Черна коса може би около четиридесет носеше чанта на рамо.
Почувствах се като във филм, където всеки момент стъпките на някого ще отекнат от стените. Никой, освен мен, нямаше втори ключ. Освен Асен Но той ми каза, че го е върнал. Поне така твърдеше.
Сигурна ли си, че влезе тук? шепнах.
Видях я ясно очите на Цветелина пробляснаха. Завъртя ключа и бавно изчезна зад вратата.
Обърнах се към апартамента си. Тишината беше гъста и лепкава като мед, който никой не иска да близне.
Почакай тук изрекох, но тя вече влизаше след мен.
Няма да те оставя сама, Маргарита.
Огледахме хола същият, със сивия фотьойл и килима на рози. Всичко стоеше на място, само че на масата сред прашните списания имаше чаша моята зелена, с огризка от лимон и… вода. На нея още личаха отпечатъци.
Не съм си наливала вода прошепнах, сякаш изговарям тайна дума за събуждане на духове.
Цветелина докосна чашата с върха на пръста си.
Топла е каза, сякаш обявяваше началото на дъжд.
Точно тогава, от коридора, се чу шумолене като на листо в буря. Замръзнахме краката ми пуснаха корени. Цветелина извика:
Има ли някой тук?
Никой не отговори.
Тя направи крачка напред, аз след нея. Вратата на спалнята бе провиснала леко на панта; светлината се прокрадваше вътре като котешки поглед.
Тя я отвори рязко.
Стаята празна. Само гардеробът разтворен като черупка, дрехите ми разбутани. На покривалото малък бял плик. Приближих се, вдигнах го и видях написано името си Маргарита.
Отворих трепереща. Вътре листче с дребен познат почерк:
Щом си готова да говорим, знаеш къде да ме намериш.
Разпознах ръкописа на Асен, който можеше да прави рози от хартия, но не можеше да лъже в бележките си.
Той държи още ключ? прошепна Цветелина.
Поклатих глава, гласът ми увисна в гърлото. Не трябваше, убедена бях… нали?
Седнах на ръба на леглото, покрито с намачкано шалте, и видях като на сън последната ни среща съдебната зала, Асен с халка, която вече не му принадлежеше, и думите му: Някой ден пак ще си говорим. Тогава ми се стори като приказка на дете.
А ето, че някой вече беше седял на масата ми, пил от чашата ми, ровил в миналото ми, скрито между дрехите.
Цветелина стоеше до стената, наближаваше полунощ, тишината беше с цвят на нощен трамвай.
Това е… необичайно изрече накрая тихо.
Знам измърморих.
Изведнъж си спомних за малкото чекмедже до входа, където държах резервния ключ. Изтичах и отворих празно беше.
Побиха ме тръпки. Не беше копирал ключа. Просто никога не го беше върнал.
Погледнах нотата, после я накъсах и парчетата паднаха като снежинки на килима.
Май е време да сменяш ключалката каза Цветелина, а думите ѝ увиснаха във въздуха, разляха се из стаята.
Не. Май е време да сменя нещо повече от ключалка. Отговорих, а гласът ми прозвуча чужд, като да говореше някоя друга Маргарита, някъде другаде, в съня на някой друг.
