**ВЯРНАТА ПРИЯТЕЛКА НА ИЗМАМНИКА**
Тази есен шофьорите, минаващи по магистралата, забелязаха соба, неподвижно стояща на страничната пътека до селката. Ден след ден тя оставаше на едно и също място. Първо стоеше, след седмица вече седеше, после лежеше, отслабена от глад, следвайки с поглед всяка минаваща кола.
Местните започнаха да спират, за да оставят храна на животното. Отдалеч кучето приличаше на овчарка, ако не се виждаше пухкавата опашка, завита като пръстен и хвърлена на гърба. Към добронамерените се отнасяше приветливо, но не позволяваше да се доближат. Но ядеше с жадност, дори и последната троха. Мястото си напускаше само за кратко.
Най-много се загрижи за него тийнейджърът Стоян, жител на селото. Всеки ден идваше да го гледа, нарекъл го Вярна, и обясняваше, че явно нещо се е случило със собственика й и той няма да се върне. Убеждаваше да го последва.
Кучето навеждаше глава настрани, но не се доверяваше. Постепенно обаче се сприятели и вече седяхте заедно до пътя, гледайки колите.
Така мина и есента, а зимата дойде със студове. Бащата на Стоян, по молба на сина си, направи топла колибка с покрит чардак, за да предпази купата с храна. На Вярна й хареса, но винаги след почивката се върнеше на магистралата.
Снежните вятрове засипаха пътя, полето и колибката. След всеки снеговалеж Стоян и баща му разчистваха входа. Сега жилището й приличаше на пещера с изкоп към пътя. И както винаги, след ядене, Вярна отиваше на пустия път и стоеше, втренчена в далечината.
Но и зимата свършва. Снегът стопи се, птички запяха, пеперудите полетяха. Магистралата оживя селяните се завърнаха.
Един ден Стоян, както обикновено, дойде при кучето. Играха си, дори изтичаха малко. Уморени, седнаха на чардака, наслаждавайки се на слънцето.
Изведнъж Вярна се разтресе, скочи и се втурНА към тъмната кола, завивала към селото.
Аудито ръзко спря. От него излезе мускулест мъж на трийсетина и започна да ругае куче
