Майчице
Ей, опашатко! Чий си ти? изненада се Красимира, като видя големия риж котарак, който стоеше пред вратата ѝ.
Котаракът, разбира се, изобщо не отговори. Дори не промени позата си. Само разкъсаното ухо леко трепна, сякаш казваше: “Чувам те, чувам, но няма да ти отговарям!”
Е, както искаш! обиди се Красимира и зарови в чантата за ключовете си.
Котаракът, като че ли разбираше какво прави тя, се дръпна леко по изтривалката, но не си тръгна, а продължи да я гледа с интерес.
Ключовете най-после се появиха и Краси почна да се бори със старата врата, хвърляйки крадци поглед към неочаквания гост.
Апартаментът с мъжа ѝ купиха преди само два месеца. Малък, двустаен, но сбъдната мечта. Някой би казал, че не трябва да се задоволява с жилище в стара панелка в “Люлин” и че човек трябва да мечтае за повече. Е, може и да е прав, но Красимира и Георги щяха само да се засмеят. Половин година по-рано дори не си и представяха, че ще имат собствен дом, настаниха се в стаята на дядото в наследствен апартамент и бяха щастливи и само от това.
Краси, гледай да не се карате със съседите! подпомагаше я тъщата, като чистеха стаята преди сватбата. Добри хора са. Макар че си пийват.
Интересно, ако са добри, защо пият? усмихна се Краси, изтиска парцала и прибра кичурите си.
Буйната ѝ грива караше Георги да припада от умиление, но всъщност беше ужас за всяко почистване. Каквото и да правеше Красимира, косата все изскачаше неуправляема и в крайна сметка приличаше на разбеснял се глухарче.
Трудно е да се обясни… тъщата Тинка, поклати глава. Животът им беше тежък, а не всеки знае как да се справя.
Това Красимира можеше да разбере. Осиротяла от малка, израснала в приемно семейство, което веднага я изхвърли, щом навърши осемнадесет, тя знаеше добре как хората страдат и забравят за тези, които зависят от тях.
Майка ѝ я остави на гарата, когато беше на три, със сгъната бележка в джоба на якето и едноух зайчо от плюш. Красимира седеше на пейка и чакаше, както ѝ каза майка ѝ. Страх я беше да иде дори до тоалетна, защото знаеше ако стане, майка ѝ ще се върне и ще се ядоса или набие. Така че седеше и се ослушваше, а майка ѝ така и не се върна.
Вместо нея пристигна голям полицай. Зададе няколко въпроса, но Краси не искаше да отговаря. Не ѝ оставаха сили да плаче. Студено, мокро, глад и мъка а той като че ли не разбираше. Едва когато си поигра с ушенцето на зайчето и попита:
А как се казва заека?
Красимира срамежливо прошепна:
Стьопан…
Полицаят погали пръв заека, после и нея и попита дали майка ѝ отдавна си е тръгнала. Тогава се разплака неудържимо, уплаши го, че се разтича по радиостанцията си и викна колега. До тях имаше и други пътници, но никой не беше обърнал внимание на онази тиха, непоклатима самота.
Защо майката постъпи така, Красимира разбра едва като беше почти завършила училище. Една непозната жена я причака, прегръщаше я и плачеше:
Мило дете, намерих те! Прегърни мама! Липсваше ми!
Краси вече беше в приемно семейство с още шест деца. Добре гледани, нахранени, нито гладни, нито голи но всички знаеха, че на осемнайсет ще трябва да напуснат. Никога обаче не видяха топлина и обич, която може би е най-важното.
Красимира не се хвърли на врата на жената. Макар и колко ѝ се искаше. Но обич и майка, които си представяше в нощите, когато таралежчето изскачаше изпод възглавницата, ги нямаше Единственото родно нещо беше плюшеният Стьопан.
Затова сигурно Красимира мечтаеше за майка. Денят, в който тя щеше да я намери да я прегърне, да я вземе при себе си и да я обича. Не знаеше как точно е тази обич, но гледаше другите и усещаше така е трябвало да бъде.
Когато майката все пак се появи, с плач и молби, Краси не повярва на сълзите. Казваха ѝ, че не може да помни гарата и скамейката, била твърде малка. В някакъв момент престана да спори, но споменът си остана. Гарата беше! Многолюдна, шумна, страшна и там я изоставиха…
“Сестра ѝ” Елена, която беше с нея в един клас, я изведе, когато жената протегна ръце да я прегърне.
Краси, кой е този човек? застана Елена между тях.
Не знам… Красимира едва стоеше, свят ѝ се виеше.
Г-жо, объркали сте! Тя ми е сестра! Не ви познаваме! каза Елена, хвана Краси и я изведе от двора. И така си тръгнаха хванати за ръка. Пред майка си свиха рамене: Какво?! И от този ден Красимира имаше сестра.
И Елена, която също беше изоставена, само че от баща си с бутилка в ръка, копнееше да има някого близък, дори да не е роден такъв.
С майка си Краси все пак се срещна. Жената всеки ден стоеше пред училището не с прегръдки, а със сдържани думи:
Поговори с мен, дъще!
Това я дразнеше, но Елена само сви рамене:
Да нарича както иска това са само думи.
И Елена я посъветва все пак да говори с нея, защото ще разбере защо е изоставена и няма да мисли, че е виновна.
Откъде знаеш, че си мисля, че съм виновна?! Краси се изненада.
Всички така мислим. Нали сме различни, щом са ни оставили…
Ти също ли мислиш така?
Аз също
Ти никога не си казвала
И ти. За такива неща се мълчи и плаче. Но порастваме.
Разговорът с майка ѝ не промени нищо.
Ти ме остави.
Прости ми, дете!
Не ме наричай така! Ядосва ме!
Добре, добре! Няма да те ядосвам!
Защо го направи?
Тежко ми беше. Без подкрепа. Баща ти ме изгони
Защо?
Казах му, че не си от него.
Това истина ли е?
Не
Защо тогава?
Ядосах се, карахме се, бяхме млади и глупави Разделихме се…
После?
Разбрах се и с майка си скарах, реших да тръгна Но къде с дете Затова те оставих с бележка, че ще се върна…
И реши, че е достатъчно?
Вината и сега си е моя. Ако ми позволиш, ще се опитам да поправя…
Ще върнеш ли онези години без теб? Не искам да те виждам повече, съжалявам!
Няма да ме простиш?
Не знам Но дори да простя, няма да забравя!
Но ти беше малка! Нищо няма как да помниш!
Краси си тръгна. И тогава реши никога друг няма да определя какво може и какво не може.
Елена я подкрепи:
Ти решаваш. Ако мислиш, че така е правилно не съжалявай! Забрави и продължи!
Елена, умна си ти
Още не съм, но ще бъда. Ще уча, искам да стана психолог.
Години по-късно, когато Елена вече беше омъжена с дъщеричка, двамата се смяха на тия думи:
Глупости са, Краси, никой не знае как е правилно. Животът е да се живее така, че на своите да им е добре, да им е топло и спокойно, а чуждите да не си мислят, че животът ти е сериал.
Ти го умееш.
Старая се! смееше се Елена, докато повиваше бебето.
Покрай Елена и Краси се научи да приема трудностите по-спокойно… Какво толкова стая в панелка? Поне е в центъра, близо до работа. Малък ремонт, малко уют и животът е почти прекрасен! Тинке излезе права, а съседите наистина се оказаха свестни. Да, пиеха заради загубената дъщеря, но не влизаха с компании, не пречеха никому. И за жалостта се иска сърце.
Дълго не можеше да приеме това Красимира никой не ѝ беше съчувствал освен Елена.
Помогнаха свекървата и дядото.
Тинка беше динамична жена, упорита и добра. Прие Краси като своя дъщеря.
Краси, нищо особено не очаквай съветваше я Елена преди срещата с родата. Ти си им чужда. Сирак, без имущество Квартирата я чакаш още?
Писаха ме в списъка!
Знаеш ли кой номер си? Не си мисли, че скоро ще се получи. Не разчитай, а и не говори на Тинка за това, ако стане тогава кажи.
И какво ще правя с нея?
Не се дръж на тръни. За да опознаете се, трябват време и доверие.
Това Красимира го разбираше и сама.
В началото Тинка ѝ се стори прекалено всичко силен глас, ръст, желание да направи живото по-добър на всички. Никой за Краси не беше полагал грижи освен от Георги, грижата приемаше внимателно, но от Тинка ѝ идваше в повече.
Помогни ми да си избера палто от мола? С Георги не става не обича магазините, а аз все хващам първото, но на мен ми трябва време. Какво ще кажеш?
Краси се съгласяваше по принуда, но после не можеше да разбере как се връщаха натоварени с покупки, от които само две-три за Тинка, а останалите бяха за Краси.
Нова якета, обувки, чантичка Не се налагаше сама да избира. Тинка я водеше към витрина, където явно беше уловила плахия поглед:
Харесваш ли тази чанта? Цветът е точно за теб! Хайде да я вземем, а?
Безсмислено беше да протестира. Красимира, подреждайки покупките, наум благодари на тази чудна жена.
Коя беше тя ѝ? Свекърва? Почти. Но по същност просто непознато момиче, което синът доведе в дома. Да се грижи и дори да обикне Само в приказките свекърва приема снаха с отворени обятия. От подаръците Краси беше резервирана. Помнеше думите на Елена благодареше, но не допускаше.
Тинка го разбра и престана да настоява. Разбра и желанието на Краси да живеят отделно:
Дядото вече е стар. Трябва да го вземем у дома. Георги, ще освободите стаята.
А ние къде ще отидем?
В дядовата. Ще се смените. Вие сте млади без “бавачки”. Дядото има нужда от присмотр.
Дядото на Георги похапваше бисквитка, кимаше, а след преместването караше Тинка да тръгне заедно на разходка:
Хайде, на упражнения!
Тинка се смееше, ставаше и го извеждаше.
Татко, мислиш ли, че направих правилното? питаше тя.
Младите трябва сами да сбъркат. Докато сами не поискат помощ не се меси. А Краси си е горда е! Не прекалявай, да не стане зле!
Тинка го послуша. Ходеше на гости само по покана, не настояваше със съвети, подсещаше се, че и тя е била млада.
Когато се роди Георги, тя сама не можеше да се справи. Майка ѝ живееше далече. Тогава свекървата помогна. С внука омекна и диви спорове изчезнаха.
Ти си майка, какво се плащаш? питаше я свекървата, когато се мъчеше да повие Георги. Ако си го носила в корема, ще усетиш какво му трябва. Питай, когато не знаеш. Така учим всички!
Георги не помнеше баба и дядо, които починаха рано, но Тинка не му позволяваше да забравя:
Много те обичаха. Гушкаха те постоянно. Баща ти на него си беше всичко!
Мамо, защо така стана? Нали беше добър шофьор?
Знам ли, сине. Тогава беше гъста мъгла. Тръгна с баба ти при сестра ѝ Не можа да избегне камиона
Липсва ли ти татко?
Много Без теб и без баща ми, не знам как щях да се справя. Много го обичах.
И той ли теб обичаше?
Точно така. Знам го със сигурност.
Как разбра?
Не е просто удобство, както правят някои днес. Друго е Искаш да споделиш живот. С обич.
И аз искам. Би било хубаво и мен да обича някой така
Ще го намериш. Ще видиш!
Може би заради това, когато Красимира влезе в дома им, Тинка не възразява. Щом синът я е избрал, ще я приеме.
С времето оградките, които Красимира умееше да издига, се скриха, а Тинка стана почти приятелка.
Когато дядото предложи да се продаде стаята, Краси се разстрои.
Какво ти е? дядото подреждаше документи, а Краси му помагаше.
Нищо Ще се справим. Квартира ще наемем. Георги е с нова работа. Моята заплата стига за малко Ако имах пари, бих купила тази стая, много ми харесва
Ама добре разсъждаваш, дете! усмихна се дядото.
Пък аз казах нещо смешно
Той я потупа по бузата и я помоли да сложи чайник.
Да пийнем чай и да си побъбрим. Все ми е останала тая радост да си приказвам
Да ви притеснява Тинка ли?
Не, бе! Ти ми си като дъщеря! Тя те има като дъщеря. Дай ѝ го!
Няма нужда да ме съжаляват!
Ами като така, няма да идвам при вас!
Защо пък?
Мислех, че ме жалиш, а ми е хубаво. Ако не е добре, повече няма смисъл!
Не ви разбирам Жал ми е за някого, ама това не е ли лошо?
Зависи каква е жалостта. Навремето на български така са казвали жали. Това значи и обич. Като някой се разболее, дали иска да го обичат с песни под луната или да го съжалят, да го стоплят?
По-добре второто, вярно
Е, ето! А ако на човек душата го боли?
Тогава пак трябва да го съжалиш
Умница си! дядото се усмихна. Само жалостта трябва с ум.
Аз Вас Ви съжалявам
И това ценя, защото не го правиш от жалост към възрастта ми, а защото ме харесваш. И аз те съжалявам.
Благодаря Кого трябва да съжаляваме?
Които сърцето ти посочи. Роднини, приятели, деца Животни също. Но с мярка! Едно време така са казвали. Ако искаш да съжаляваш котарак дай му дом. Една добрина стига, много е.
Защо?
Защото доброто се връща. Каквото дадеш, това ще получиш.
Именно този разговор си спомни Красимира, когато видя котарака на изтривалката пред апартамента, купен с помощта на дядото и Тинка.
Котаракът изобщо не се възпротиви да го погали, но не влезе, а избяга по стълбите нагоре.
А, голяма работа! Краси се сопна и се канеше да затвори вратата, но опашатият отново се появи.
И не беше сам.
Малко рижо котенце, което носеше, беше негово умалено копие.
Еха! Краси подхвана писукащото създание, а котаракът пак се качи нагоре.
Втори малък копой беше същият риж и буен. Котаракът го изпусна няколко пъти, но не се отказваше да го представи на новата “стопанка”.
Абе, голяма майчица си станал! Краси пое котенцето и отвори широко вратата Влизайте, де! Всички ли докара или има още?
Котът прекрачи прага предпазливо и огледа Краси, която сгуши котенцата.
Влизай, не се бой! Никой няма да ви нарани! Къде е майка им?
На въпроса котаракът не отговори, а делово взе едното от пода, докато тя донесе поднос и настави котенцето да ползва легенчето.
Истинска майчица си! 笑я се Краси, скри уста, да не уплаши малките писановци. Простете! Сега ще видя какво имам в хладилника. Трябва и да ви нахраня!
Котът даде вид, че това му харесва, и Краси тръгна към кухнята.
Вечерта събра семеен съвет.
Тинка, ако не разрешите, ще ги дам някъде. На улица повече няма да ги изгоня. Жал ми е за тях. Не знам къде им е майката и защо котаракът ги гледа, но странно е.
Не разбирам защо питаш мен? Това си е вашият дом ти и Георги решавате. Правилно си го разбрала! Но кажи с какво ги хране?
С мляко. Добре, че вече са се научили.
Аз това ще си взема, като порасне. А другите…
Ще потърся хора за котенцата, но котарака ще оставя при нас. Имам какво да уча от него.
Какво, ако смея да питам? изненада се Тинка.
Георги се усмихна, кимна на жена си и ѝ даде право да каже новината, която пазеха вече седмица, в навечерието на рождения ден на Тинка.
Как се става добра майчица Вече ще имам двама учители вас и опашатия тук
Красимира докосна ухото на котарака, и се разплака, когато Тинка я прегърна.
Понякога най-ценните уроци за грижата, съчувствието и любовта идват тихо с протегната ръка, топъл жест или с риж котарак, който учи как да бъдеш майка без да си родител, а просто добър човек. И точно в това е смисълът: добротата често означава просто да дадеш дом на някого, който има нужда от теб.
