Бях на пет-шест години, още не ходех на училище, в началото на деветдесетте, когато в нашето село се нанесоха да живеят двама пенсионери баба Цветана и чичо Никола. Купиха си къща точно срещу нашата нисичка, с две прозорчета към улицата, но с голям двор, който поради възрастта си те вече не обработваха. Всеки ден ходеха на разходка ту в гората, ту край реката, а понякога се отбиваха до града да напазаруват. Изобщо, живееха тихо и почти незабележимо. Рядко идваха на гости, само по два пъти седмично се отбиваха за мляко. По онова време с нашето семейство държахме много животни, но въпреки това живеехме скромно, а баба Цветана често ми подаваше някое лакомство шоколад, тетрадка, че даже и по някой лев. Те с чичо Никола нямаха свои деца.
Може би три години изминаха така, докато един късен зимен вечер, тъкмо бяхме изгасили телевизора и си лягахме, някой тихо почука на прозореца. Това беше баба Цветана, която прошепна Никола е починал.
Колкото можехме, помогнахме с погребението.
Баба Цветана го прие много тежко разболя се, почти не излизаше вече от къщи. Почти всеки ден започнахме да я навестяваме тя сякаш се отпусна и започваше всеки път да разказва за своя живот с чичо Никола как години наред работили тежка работа във фабриката, как решават като се пенсионират да подарят апартамента си на племенницата, за да дойдат на село да живеят близо до природата.
Дойде пролетта и баба Цветана постепенно свикна да живее сама, сякаш се посъвзе. Един ден ме покани в дома си и с усмивка ми показа кутия, в която потрепваше сивичко кутре. Не обичах много кучета, но щом го видях, сърцето ми прескочи влюбих се в него моментално.
И до днес помня как седях на пода, галех кутрето с пръст, а баба Цветана ме гледаше ту мен, ту кучето и се усмихваше мило, беззъбо за пръв път от месеци.
С Никола никога не сме имали нито котка, нито куче. А и деца не се случиха. Трудно е на човек да е сам. Това сивото го намерих днес до пазара в града, край кофата… Не можах да го подмина, виж колко е красив.
Гледах кучето и се боях дори да дишам.
А какво яде? Не е ли гладен? почти се разплаках.
Затоплих му мляко, но не може да пие от паничка. Трябва му биберон, а нямам. Утре ще купя, прошепна баба Цветана, малко засрамена.
Изтичах вкъщи и грабнах биберона от устата на спящата ми петмесечна сестричка.
Кутрето беше на няколко дни. Нахранихме го с мляко и треперех да не умре.
Повече от седмица с баба Цветана не можехме име да измислим. Тя се шегуваше и искаше да го кръсти Рижко, заради рижавите му уши, а аз настоявах да е Тихчо, понеже беше кротък и мълчалив. Така Тихчо си остана Тихи, Тишко, Тихчо.
През цялата пролет и почти до лятото с баба Цветана се грижихме за Тихчо топлехме му мляко, варихме каша. Когато затопляше, го пускаха навън. Понеже беше изоставен новороден, беше слабичък, крехък, но нашите грижи го подкрепиха. След училище направо тичах у баба Цветана, да проверя Тихчо, после си учех уроците и помагах у дома, а после отново бях у баба Цветана, играехме с Тихчо като с котенце, а тя ни гледаше, усмихната от дивана.
Като дойде лятото, Тихчо порасна, но беше дребна порода не повече от 30 см в холката. Сутрин го взимах да ходим за риба, да пасем кравите, а когато бях зает, въртеше се край баба Цветана. С появата на Тихчо, баба Цветана страшно се преобрази стана по-жизнерадостна, дори и здравето ѝ се подобри. Грижеше се за кученцето като за дете отделно му готвеше, сресваше го, четеше книги за кучета и ветеринарство.
Минаха година, две, три, пет… През това време Тихчо живя все в къщата на баба Цветана, но всяка сутрин идваше до нашия праг, чакаше да изляза и ме изпращаше до училище три километра пеш. На обяд идваше да ме посрещне и се връщахме заедно. Пролет, зима… винаги вървеше до мен. Така минаха девет години.
Селското училище беше до 9-ти клас, а за по-нататък трябваше да заминавам или в градчето да уча до 11-ти, или направо в големия град в техникум. На семейния съвет решиха да отида в града.
На сутринта, в която тръгвах с влака, дълго седях на прага на баба Цветана, държах в ръце Тихчо и плачех.
Вземи го с теб, щом не искаш да се разделяте, и тя ревеше.
Как ще го взема, Тихчо си е твой. Пазете се. Мама ще идва всеки ден при теб. Ще ти звъня често.
Когато влакът потегли, стоях на прозореца и плачех неудържимо. Тихчо тичаше край перона, изплезил език, гледаше след мен, като че ли не разбира защо го оставям.
Животът в аграрния техникум ме погълна. Всеки ден четях за ветеринарство, селско стопанство. Приятели нямах особено само един съученик от старото училище, при който ходех понякога да побъбрим.
Малко преди коледната ваканция, когато се стягах да се връщам, мама ми се обади баба Цветана е много зле, вече седмица не може да стане, а Тихчо не мърда от леглото ѝ, яденето му носят директно до нея.
Взех влака по-рано, отколкото смятах. Тихчо наистина седеше на стола при леглото на баба Цветана, гледаше я с жални мокри очи, тихо скимтеше. Тя едва, със слаба отпусната ръка се опитваше да го погали и хвана по муцуната. И двамата бяха вече много отслабнали. Беше тежка, разтърсваща картина умираща възрастна жена и нейният пес последната ѝ утеха в бездетния живот.
След Рождество отново тръгвах към града. Беше ясно, че повече баба Цветана жива няма да видя. Тихчо ме изпрати само до прага. Не смееше да я остави дори за миг. Чувствах го, сякаш той вече е станал дете, което се грижи за нея.
Февруари баба Цветана си отиде.
Какво има да страда един шестнайсетгодишен за баба и куче, ще каже някой… Но не всеки може да разбере болката да изгубиш последния си близък, а в замяна да получиш вярно куче, което ще те надживее и със сигурност ще страда ужасно от раздялата.
Можах да се прибера едва след матурите в края на май. Къде беше Тихчо, никой не знаеше. Мама разказа, че по време на погребението въртял се край гроба на баба Цветана, опитвал се да скочи в него, а гробарите го отпъждали с лопати. Отнесли го у дома, татко дори направил къщичка за него с топла обшивка, но Тихчо не искаше да стои при нас, въртеше се в къщата на баба Цветана после изчезна и повече не се върна.
Половин лято обикалях съседните села, търсех, показвах снимки, разпитвах във всеки двор в градчето. Никакъв Тихчо. Като погребаха баба Цветана, може би кучето чакаше да си дойде, да се прибере, но тя така и не се върна и той изчезна да я търси. Моята теория беше, че я търси някъде.
Дойде август.
Един ден отидохме цялото семейство на гробището в село Носово петдесет километра от нашето село. И през ум не ми мина да търся там Тихчо.
Щом слязохме от колата до църквата, гледам отнякъде право към мен лети, с уши върху гърба, с изплезен език моят Тихчо!
Паднах на колене и се разплаках.
Тихчо, Тихчи, мил мой, цяло лято те търсих, а ти къде бил…
Прегърнах го, а той се покатери на задни лапи, ближе ме по лицето и той плаче!
После като станах, скачаше до рамото ми, върти опашка. Беше мръсен, изтощен. Извадихме цялата храна от багажника сандвичи, кюфтета, питки, Тихчо яде лакомо и не откъсваше поглед от мен.
Вашето куче ли е това? попита ни една жена от църквата.
Негово е, това е Тихчо, каза мама и си изтри сълзите с кърпичка.
Аз работя тук, от края на пролетта кучето се навърта. Живее на една могилка. Там си копае, и хълмчето почти го разровил, едва кръстът не паднал. Аз го засипвам пак, той все отново копае.
Всички разбрахме това беше могилката на баба Цветана и чичо Никола.
Разходихме се из гробовете на родата ни. Тихчо крачеше неотлъчно до мен. Цялата могилка на баба Цветана беше надупчена от лапите му, все от нейната страна. Тате опъна кръста, мама сложи цветя, а аз приседнах, държах Тихчо в скута, той гледаше ту мен, ту гроба, уши вирнати, лизнваше ми лицето.
Не го карай сега да идва, може сам да реши къде да остане приседна до мен татко.
Не искам да го оставям тук идва есен, а после зима. Тихчо не е млад почти десетгодишен. Но и да го взема, той може пак да избяга, тези километри за него нищо не са.
При тръгване, Тихчо се двоумеше ту при гроба, ту при нас. Когато се качих в колата, застана до мен, гледа към гробовете, после изведнъж скочи при мен в скута.
Тихчо, мил мой, вече никога няма да те оставя сам… разплаках се.
