Мъж за един час
Бащата на Ралица почина внезапно. Неочаквано. Само за три месеца изгаря от коварната болест, ала се бори до последния си дъх. Неговата мечта да види единствената си дъщеря омъжена и щастлива така и не се сбъдва.
Това се случва през зимата, веднага след Коледа.
Поне не й развали празниците за цял живот казваха съседките, клатейки съчувствено глави.
Бащата на Ралица си отиде, без да види мечтата си, а тя без истински любим. Само някакъв срамежлив интернет-ухажор, с когото си разменяха съобщения години наред, но срещите им никога не надхвърлиха веднъж-два пъти месечно. Баща й знаеше, че я оставя сама на този свят.
Майката на Ралица ги беше напуснала още докато тя беше дете и замина да работи в Италия. Отначало редовно пращаше пари, играчки и лакомства от слънчева Флоренция за малката си дъщеря. С времето обаче писмата и пратките ставаха все по-редки. Последното, което получи Ралица, бе прощално писмо, когато беше на десет: майка й беше открила любовта с италианеца Лоренцо, вече били семейство и живеели в неговата вила извън града. Тя пишела, че не може повече да изпраща писма и подаръци, тъй като новият й съпруг бил страшно ревнив, и помолила бащата и дъщерята да я простят.
Поне детето не остава само, а с родния си баща, който би трябвало да я осигурява, не да живее на гърба на жена пишеше тя.
Бащата на Ралица никога не бе сиромах, нито пък искаше пари от бившата си жена. Двамата с Ралица си гледаха сами живота. Той ту като електротехник, ту като водопроводчик, ту като общ работник по строежите, въпреки че имаше висше образование. На Ралица нищо не й липсваше от нужното не живееха богато, ала и не гладуваха. Баща й често се отказваше от нови обувки или дреха.
Водопроводчиците не ходят с костюми на работа шегуваше се, отказвал и подарък като нов пуловер или портфейл.
Дай го на бъдещия си мъж. Него ще му стои добре. Аз да ровя из тръбите мога и с дрантави дрехи.
Как изминаха четиридесетте дни след смъртта на баща й, Ралица не помнеше. Денят се бе слял с нощта. Тя поръча литургия в черквата, а после реши да върви пеша към вкъщи.
Липсваха й разговорите на баща й, старите български анимационни филми, които гледаха пак и пак, грижата и любовта онова чувство, когато след работа, под дъжда, я чакаше с неговата стара, овехтяла Лада до офиса, само и само да не мокри краката си.
По улиците се сгъстяваше мрак, ситен студен дъжд капеше, калта под краката й цапаше в разтопения мръсен сняг. Почти стигна до вкъщи, когато сред сивотата на февруарския вечер примига малка златиста светлинка. Приближи се. Оказа се мъничко рижо котенце, треперещо от студ и жално мяукащо до входа.
Някой пак го е изхвърлил… болката сряза Ралица.
Гледаха се дълго. Ако не го вземе с нея, знаеше, че смъртта му е сигурна. Повече смърт не искаше в живота си. Внимателно взе мокрото, мъничко котенце, скри го под топлото си палто. То замърка и си навря носа в дланта й.
Гладен ли си? попита тя.
Котето я гледаше така умно, че по гърба й пробягаха тръпки. Но се стегна.
От глад е. Ако искаш да живееш и така ще гледаш каза си Ралица.
С котето вече не беше толкова самотно вкъщи.
По-добре от нищо реши тя и сипа храна, после пусна любимия си анимационен филм, който милион пъти бе гледала със своя татко.
Изненадващо, котето не се нахвърли веднага на храната. Погледна към телевизора и втренчи очи в героя. Ама и то като татко й обичаше да хапва пред екрана… Поднесе му чинийката така, че да вижда действието. Жадно се зае с обяда и Ралица, като го наблюдаваше, се сепна: рижите петна по бузите му приличаха на луничките на баща й, а зад ушичките имаше точно такава голяма рижа шарка, каквато беше родилката му. Очите сиви, големи татковите…
Изтръпна, но, умна и лишена от суеверие, бързо прогони тези мисли. Уморена, похапна набързо и заспа дълбоко, сгушила се до малкия огнен топчест приятел.
***
Оказа се, че да умираш не е страшно. По-страшно е да оставиш незавършени дела. А най-важното дело беше дъщеря му! Как да се успокои, когато я оставяща сама на този свят? Въпреки че Ралица изглеждаше силна, той знаеше тя имаше нужда от подкрепа, от ръка особено сега.
И внуци чакаше да види… Тази мечта дали някога щеше да се сбъдне да разказва приказки на шантави малчугани, да ги учи да майсторят?
С последния дъх настъпва облекчение, става лек, по-лек от въздуха. Пред него се вихри светъл тунел топъл, събран от любовта на цялата вселена. Там всичко е Бог и всичко е свързано. Той е частичка от този Бог, късче от безкрайната любов.
Колко странно и хубаво е там… ала тогава се сеща за Ралица!
Не, не може да си тръгне ей така. Не я е оставял като малка, няма да я остави сега.
Трябва да се върна! реши.
Светлината угасна. Озова се в градина като родната на баба от детството. Всичко познато, но някак различно. Къщата, дворът, ябълките. Баба и дядо, младите му родители излизат да го посрещнат. А до кладенеца новоезерен вир, какъвто не помнеше.
Към вира опашка от народ. Той им махна отдалеч, а дядо се шегуваше:
Е, не искай и ти да плуваш веднага…
Хората влизаха един по един във водата без страх, без да излизат оттам.
Това е врата, момко въздъхна старецът. Който иска да се върне у дома, влиза във водата…
А мога ли и аз? запита бащата на Ралица.
Можеш. Но няма да излезеш същият никой не влиза два пъти в същата вода. Ще трябва друго облекло, старата вече е износена.
Как ще се сдобия с нова? свенливо се огледа той.
Не се притеснявай, всичко е подготвено при прехвърлянето. Иди и чакай реда си.
Дядо го благослови. И докато още баба не е видяла и не е вдигнала шум, го бутна напред. Черната бездна го погълна.
***
Звънът на телефона събуди Ралица. С Огънчо така беше кръстила котето двамата бяха заспали дълбоко. Едва на третото позвъняване тя се събуди.
В слушалката звучи мъжки глас:
Здрасти. Събудих ли те? Не искаш ли да дойдеш тази вечер? Липсваш ми.
На Ралица хич не й се излизаше нито нощем, нито за да се среща с някого. А и кой ще гледа малкото коте, което я наблюдаваше внимателно…
Хайде, пиленце, разсей малко мъката си. Всички губим родители, но животът продължава. Даже взех бутилка от любимото ти вино пристани ли?
Думите му я подразниха. Огънчо се прилепи до ръката й.
Не днес. Намерих коте, за него трябва да се грижа отвърна тя с въздишка.
Как искаш седи си и страдай озъби се гласът, преди да затвори.
Ралица преглътна буцата в гърлото. Погледна котето:
Мислиш ли, че ще остана сама завинаги? Ето, теб намерих…
Огънчо само замърка, опря глава в ръката й.
Добре… ще сме заедно. Ще си взема още десет котки и ще си живея сама пошегува се, но в гърлото пак стегна.
Беше забравила за работните отчети, които трябваше да прати още преди два дни. Чакаше я куп работа.
Ще си направя чай, а ти стой кротко! каза тя и излезе от стаята.
Котето не я чу; заигра се с опашката, па изведнъж се хвърли към компютърния кабел и захапа жадно.
Ох, Огънчо! изпищя Ралица, като видя разжабрения лаптоп. Лудетина! Можеше да те удари ток! Отлична работа ми направи…
Безсилна, се свлече по пода. Умора, обида, безсилие всичко се стовари върху нея като вълна и сълзите рукнаха по бузите й. Беше се стигнало до крайната точка. Огънчо се промъкна в скута й, облиза солените й сълзи, сякаш искаше да й каже нещо.
Това я поуспокои.
Ех, какво ще правя с теб. Малоумниче такова, горест стига ми, а и ти… целуна го по носа, той започна още по-усърдно да се чисти.
Станало е вече утро заговори на себе си тя, сипвайки закуска в купичката.
Ще занеса лаптопа на ремонт, а ти си стой тук. Разбира ли се?
Огънчо, доволен, мляскаше яденето.
Набързо наметна карираното си червено палто върху смешната флийсова пижама и се запъти към вратата. Не беше си подредила нещата, когато Огънчо литна рязко навън, а тя хукна след него, захвърлила всичко.
Огънчо, стой! Да те шиитне дано! викаше след котето.
Мъничето се шмугна в мазето на блока, оставено отключено от някого. Ралица го подгони.
Кучешко коте, излизай, само ядове ми създаваш! вече истерия трептеше в гласа й.
Там тя се сблъска с млад мъж, който тъкмо приключваше с някакъв ремонт.
Извинете… Да сте виждали рижо коте? Малко, бързо…
Избяга ли ви?
Младият човек изглеждаше спретнат, въпреки работата. Държеше парцал, а около кръста му бяха закачени инструменти точно като на баща й.
Какво съвпадение… помисли си Ралица.
Ще приключа и ще ви помогна да го намерите. Изчакайте?
Попипа нещо, после включи малко фенерче и огледа под канализационните тръби. Оттам се показаха рижи мустаци.
А, там е! Дръж го! Какъв шмекер!
Улови го и го подаде на Ралица.
Вашето ли е?
Моето! изкрещя щастлива, притискайки Огънчо.
Благодаря ви!
Ралица светна, после помръкна.
Какво има? попита мъжът.
Не мога да се върна в жилището си. Докато тичах след котето, затворих вратата. Ключовете са вътре.
Спокойно, ще видим какво можем да направим. Аз съм майстор усмихна се той. Показвайте.
След половин час завъртя бравата, намести я и я смаза.
Готово, вече може да се приберете. Само гледайте косматото да не избяга пак.
Не знам как да ви се отплатя. За една сутрин два пъти ме спасихте благодари тя.
Радост е да помагаш на хубави българки засмя се майсторът, а Ралица се изчерви.
Пари нямам, лаптопът ми е повреден призна честно тя. Но мога да ви дам инструментите, останали от татко, аз не ги разбирам. Искате ли да ги видите?
Тя го покани. Мъжът скромно влезе във входа, но повече не пристъпи навътре, а Огънчо се втренчено го наблюдаваше.
Мъжът висок, синеок, с късо подстригана кестенява коса, деликатно почеса котето по главичката.
Да видим… Вашият баща бил истински майстор.
Да, водопроводчик, като вас каза тя.
А, аз не съм точно водопроводчик. Аз съм мъж за един час засмя се той.
Мъж за един час?
Идвам, поправям, нося, ремнонтирам каквото жена поиска. Навремето исках да съм учител, но това е по-доходно плащат добре, работа има.
Познато и близко усещане обзе Ралица, като дежавю от детството.
А такава отвертка като на баща ви нямам. допълни майсторът.
Протегна визитка.
Ако ви потрябвам.
Тя я сложи в джоба.
Благодаря. Но сега отивам на ремонт с лаптопа.
Мога да ви закарам знам най-добрите майстори. За похвала като вашата ще работя цяла седмица намигна й.
Почакайте да се преоблека, че още съм по пижама…
До вечерта лаптопът беше като нов. Поломката се оказа дребна. Радостна, Ралица се прибра.
Огънчо й се хвърли в краката, мъкнейки в уста очукан портфейл.
Боже милостиви, това е портфейлът на майстора! Явно го забрави сутринта.
Вътре пари в левове, карти, почти непокътнати, но отвън на парцал.
Сега какво ще кажа? Срамота…
Котето само извинително намигна.
Спомни си визитката и набра номера.
Добър вечер, Антон. Аз съм момичето с котето. Изгубили сте портфейла си.
Гласът стана ведър:
Цял ден го търся. Идвам веднага, ако нямате против.
Само да знаете, Огънчо го е позахапал…
Нищо, идвам.
Ралица затърси нещо в шкафа, намери портфейла, който беше избрала за баща си. Нов, мек, с мирис на кожа.
Татко, ти няма да си против, нали? попита котето.
То замърка, а когато се чу звънецът, вече си беше излегнало на масата.
Антон донесе играчки за котето и сладкиши за Ралица.
Тя му подаде двата портфейла:
Все имам каквото ви трябва.
Благодарен съм на съдбата, че ме доведе до вас засмя се Антон и й намигна.
Кранчето в кухнята прокапва ще погледнете ли?
Сега ще видя. Имам време.
А аз ще направя чай. Зелен с мед?
Перфектен усмихна се майсторът.
И така, тишината се изпълни с топлина, невидими нишки зашиха самотата. А Огънчо мъркаше и се усмихваше. За миг на Ралица й се стори, че така изглежда усмивката на Бога.
