Готова да избягам със сина си и най-необходимите неща от това село
Вечев мислено събрах багажа си с най-необходимото, за да избягам със сина си от мъжа ми и неговите родители, от това малко село, загубено в дълбините на провинцията. Не, няма да посветя живота си на козите, кравите и безкрайните градини на семейството му. Те мислят, че щом се омъжих за Димо, автоматично подписах договор да бъда безплатна работна ръка в тяхната ферма. Но аз не съм съгласна. Това не е животът, който искам, и не искам сина ми да пораства в това блато, където единственото развлечение е да се спори колко литра мляко е дала кравата Зорка.
Когато пристигнах тук след сватбата, дори изглеждаше, че нещата няма да са толкова зле. Димо беше внимателен, родителите муЛюбка и мъжът ѝизглеждаха мили. Селото дори имаше своето обаяние: зелени полета, чист въздух, тишина. Дори си помислих, че ще свикна. Но истината не закъсня да се разкрие. Една седмица след преместването, Любка ми подаде кофа и ме изпрати да доя козите. Сега си една от нас, Марияна, трябва да помагаш! каза тя с усмивка, която и днес ме настръхва. Аз, момиче от града, което не бе вдигнало нищо по-тежко от лаптопа, трябваше да се науча да доя преди залез. Това беше първото ми предупреждение.
Димо, както се оказа, нямаше намерение да ме защитава. Майка ми е права, тук всички работят, отвърна той, когато се опитах да протестирам. И така започна новият ми живот: ставане в пет сутринта, хранеше животните, плевене на градините, почитстване на къщата, готвене за всички. Чувствах се повече като прислуга, отколкото като съпруга. Ако се осмелявах да поискам ден за почивка, Любка извърташе очи и започваше проповед: По мое време жените работеха от сутрин до вечер и не се оплакваха! Димо мълчеше, сякаш въпросът не го засягаше.
Синът ми, едва на три години, беше единствената ми светлина. Гледам го и разбирам, че не искам да пораства тук, където бъдещето му се свежда до работа в нивите или преместване в София, където винаги ще бъде чужд. Искам да ходи на добра детска градина, да учи, да пътува, да види света. А тук? Тук дори няма сносна интернет връзка, за да му пусна анимации. Когато споменах да го запиша в работилница по рисуване в близкия град, Любка се изсмя: Защо? По-добре да се научи да дои кравите, това е полезно!
Опитах се да говоря с Димо. Обясних му, че се чувствам задушена, че това не беше мечтата ми. Но той само сви рамене: Всички живеят така, Марияна. Какво искаш? А скоро разбрах, че Любка вече планира да разшири обора и да купи още една крава. Разбира се, цялата работа ще падне върху мен. Това беше последната капка.
Започнах да спестявам пари тайно. Малко, но достатъчно за два билета за автобуса до града. Имам приятелка във Велико Търново, която обеща да ми помогне с жилище и работа. Вече си представям как аз и синът ми се качваме в автобуса, оставяйки зад гърба си това село, козите, кравите и проповедите на Любка. Мечтая за малък апартамент, където ще има само нашата топлина, където ще мога да работя, а синът ми да расте с възможности. Искам отново да се почувствам човек, а не работна машина.
Разбира се, страх ме е. Не знам какъв ще е животът в града. Ще намеря ли работа? Ще стигнат ли парите? Но едно знам: не мога да остана тук. Всеки път, когато гледам сина си да си играе в двора, си мисля, че той заслужава повече. И аз също. Не искам той да вижда майка си да се превива под този товар, да се губи, за да угоди на другите.
Любка каза преди няколко дни, че съм твърде градска и никога няма да бъда една от тях. Знаеш ли какво? Тя е права. Не искам да бъда една от тях. Искам да бъда себе сиМарияна, която мечтаеше за кариера, за пътешествия, за щастливо семейство. И ще направя всичко, за да си възвърна този живот. Дори ако това означава да хвана един куфар и да избягам със сина си, където никой няма да ме кара да доя крави.
