Твоето място е до краката ми, слугиньо! викаше свекървата. След инсулта наех догледница за нея жена, която мразеше цял живот.
Пак си преместила тигана ми, Катя?
Гласът на свекървата, Валентина Иванова, рязаше въздух като нож. Впиваше се в стените на кухнята, просмукваше се в дървото на плотчето, дори рисунките на плочките изглеждаха потъмнели от него.
Катя бавно се обърна от мивката, избърсвайки ръцете в престилката. Тиганът тежък, чугунен, реликвя на свекървата стоеше на най-далечната котлона, там, където тя го беше сложила сутринта. На своето, както смяташе, единствено правилно място.
Не съм го пипала, Валентино Иваново.
Не си пипала, а? Кой тогава? Домовникът? свекървата изкриви устните в усмивка, пронизителният ѝ поглед плъзна по кухнята. По любимата кухня на Катя, която отдавна се превърна в бойно поле, където тя губеше битка за битка.
Навсякъде се усещаше чужд, натрапчив ред. Бурканите със зърнени храни не бяха подредени по азбучен ред, както обичаше Катя, а по височина като войници на плац. Кърпите висяха не на кукичките, а преметнати през дръжката на фурната, което довеждаше Катя до тих отчай. Дребен, задушен хаос, маскиран под показно съвършенство.
Просто попитах Валентина Иванова взе краставица от чинията и демонстративно хрумна. В собствения си дом, надявам се, имам право да попитам.
В собствения си дом. Тази фраза Катя чуваше по десет пъти на ден. Макар че апартаментът беше на Огнян, съпругът ѝ. Тяхният апартамент. Но свекървата се държеше сякаш беше нейно родово имение, а те и синът ѝ само временни обитатели.
Катя мълчеше. Да спориш с нея беше като да се блъскаш с глава в стена. Обърна се към миенето на съдове. Водата тихо шумтеше, отмивайки са́пуна и немолитените ѝ сълзи.
Вечерта се завърна Огнян. Съпругът. Синът. Целуна майка си по бузата, после бегло, почти формално, докосна с устни косата на Катя.
Уморен съм като куче. Какво има за вечеря?
Картофи с пиле отговори Катя, без да се обръща от печката.
Пак? веднага се озва Валентина Иванова от своя пост на столчето. Огнянче, сине, казах ти на теб ти трябва истинско месо. А тя те храни само със сирене, скоро ще станеш прозрачен.
Огнян издиша уморено и отиде в стаята. Никога не се намесваше. Позицията му беше проста и удобна: Това са вашите женски работи, оправяйте се сами. Не види войната. Само дребни битови сблъсъци между две жени, които уж обичаше еднакво.
По-късно, когато останаха сами в кухнята, Валентина Иванова се приближи плътно до Катя. Миришеше на скъпи парфюми и още нещо тежко, властно.
Слушай ме, момиче прошепна така, че Огнян да не чуе. Ти си никой тук. Просто добавка към сина ми. Инкубатор за бъдещите ми внуци, нищо повече. Катя погледна свекървата право в очите, за първи път, без да трепне.
Аз не съм твоя слугиня, Валентина Иванова. И твоят син не е твой роб.
Свали престилката, остави я внимателно върху плотчето сгъната, както обичаше.
На вратата спря, без да се обръща:
Утре си тръгвам. Ако Огнян поиска да дойде с мен добре. Ако не ще живее с твоята кухня, твоите тигани и твоята тишина.
В коридора светна лампата. Вратата се затвори тихо, но окончателно.
