Когато Катерина излезе от сградата на районния съд в Пловдив, вече не усеща онзи страх и отчаяние, които я бяха стиснали сутринта. В главата ѝ се въртят мисли за странната прическа на съдията, за необичайно топлия октомври и дали малкият Александър не измъчва баба си с въпроси. На спирката я догонва Сергей.
Най-после всичко свърши… Как е Александър?
Добре е отвръща тя кратко.
Тръгвам, имам работа.
Тя го чака, минава ѝ през ума, но не усеща нищо. Шокът е като рана болката идва по-късно.
Вместо да чака маршрутка, Катерина тръгва пеша към гарата. Познатите булеварди я успокояват, създават усещане, че всичко е както преди, че просто се прибира. Щеше да е по-лесно, ако бе взела Газелата. Когато стига автогарата, вижда как червено-белият автобус се отдалечава. Катерина се затичва, маха с ръка, но шофьорът не спира. Ей такъв ден. И сега какво?
Звъни вкъщи, разбира, че Александър е спокоен, и казва, че е изпуснала автобуса. Ще пристигне утре сутринта. Останалото ще разкажа вкъщи, казва на майка си и затваря.
***
Катерина, колко години, колко зими! възкликва Надежда, отваряйки вратата. Променена е косата ѝ е руса, отслабнала е. Бившата съученичка изглежда като манекенка до скромната Катерина.
Наде, пусни ме да пренощувам казва Катерина. Току-що се разведох и изпуснах автобуса.
Изрича новината веднага, за да избегне въпросите за Сергей и Александър. За сина си нека пита Катерина се гордее с него.
Влизай, не стой на прага засуетява се Надежда, хваща я за ръка и я въвежда в стаята. Сега ще вечеряме.
А къде е Максим? пита Катерина.
В командировка. Добре, няма да ни пречи. Ще си поговорим като едно време. Колко ли не сме се виждали?
Повече от година, откакто излязох в майчинство…
Как расте юнакът? Надежда бързо подрежда масата, отваря бутилка бяло вино трябва да отбележат срещата.
Първоначално разговорът върви трудно. Спомнят си ученическите години, съучениците кой с какво се занимава, но избягват личните теми. Дали от виното на празен стомах, или от нуждата да сподели, Катерина внезапно усеща силна потребност да се изповяда. Мачкайки салфетка, разказва на приятелката си тъжната си история, която досега не е споделяла.
***
След като завършва колежа, Катерина не намира работа по специалността си. В родното село това е невъзможно, а в Пловдив трудно. Съседката Таня предлага да заминат за София там винаги има нужда от работници, а заплатите са по-високи. Двете започват като сервитьорки в малко кафене. Работата е тежка, но собствениците плащат добре. Скоро Катерина е повишена до управител точно това пише в дипломата ѝ. Само с квартирата не ѝ върви никъде не се задържа дълго. Хазяите са все странни ту луда баба, ту чичо, който флиртува с младите наемателки.
Това продължава, докато един колега не предлага да наемат двустаен апартамент заедно и да делят наема. След кратко колебание Катерина се съгласява. Със Сергей са добри приятели, а тогава тя излиза с друг. Но неусетно приятелството и съжителството прерастват в любов. Високият, красив Сергей завладява сърцето ѝ. Почти всеки ден ѝ носи цветя, прави малки подаръци, ходят заедно на море. Катерина се чувства щастлива, както никога. Но това щастие не трае дълго.
След няколко месеца съвместен живот Сергей се променя. Връща се от работа мълчалив, тъжен, на въпросите ѝ отговаря: Слънце, всичко е наред, не се тревожи! Но Катерина усеща, че нещо не е наред. Продължава да го разпитва, докато той не се предава. Признава, че е влюбен в друга.
Много я обичам… не мога без нея оплаква се той.
А аз? Катерина не може да повярва, че говори сериозно.
Ти си невероятна! Но те обичам по друг начин, като сестра. Кажи ми, като жена, какво да правя?
Махай се! извиква тя и се заключва в банята, за да не види той сълзите ѝ.
Няколко дни не разговарят. После Сергей прави опит за помирение. Оказва се, че обектът на чувствата му не му отвръща. А Катерина е все още до него добра, грижовна, любяща. Прощава му всичко, но в душата ѝ се настанява тревога. Чуди се да остане с него и да живее в несигурност, или да бъде сама? Медицинският преглед за работа решава всичко. Връща се развълнувана и объркана.
Сергей, трябва да ти кажа нещо казва още от вратата. Ще имаме дете…
Тогава да се оженим отвръща просто той.
***
Сватбата е в нейното село. Катерина работи в София до майчинството. За раждането се прибира при родителите си. Раждането е трудно, но малкият син е награда за всичко преживяно. Сергей взема отпуск и живее с тях месец, помагайки във всичко. После се връща в столицата. Първоначално звъни всеки ден, говорят дълго, всяка събота и неделя идва при Катерина и сина им. После започва да идва по-рядко, оправдавайки се с цената на билетите. Телефонните разговори почти спират. След половин година, при едно от посещенията си, Сергей казва:
Трябва да поговорим насаме.
Катерина държи сина си на ръце. Сърцето ѝ заби по-силно, сякаш предусеща нещо лошо. И не се излъга. Ужасът от преди година се повтаря дума по дума.
Много я обичам, не мога без нея… разказва Сергей.
Катерина вече не пита: А аз?
Мълчи. Само прошепва:
Помисли за сина си. Той има нужда от баща.
Александър няма да изоставя. Той е на второ място за мен. След нея. А ти на трето…
Виж ти, бронзов медал горчиво се усмихва Катерина.
Последва истерия. На вика ѝ се притича уплашената майка. Катерина избута мъжа си през вратата:
Върви при твоята! И не се появявай повече тук!
В другата стая синът се събужда и заплаква.
На прага Сергей се обръща:
Да подам ли за развод? пита, сякаш нейното съгласие има значение.
***
След второто предателство Катерина потъва в депресия. Не помни дали яде, дали спи, ходи като в мъгла. Ако не бяха родителите, сестра ѝ и най-вече Александър, можеше да се срине напълно. Особено тежко ѝ става, когато получава призовка за съда. Отива в съседното село при гледачка, да я посъветва как да постъпи. Да даде ли развод? По закон може да откаже, защото детето е под година.
Възрастната жена хвърля карти и казва: Мъжът ти е омагьосан от друга. Мога да го върна при теб, но няма да си щастлива. Той не е твоя човек. Измамил веднъж ще измами пак.
Днес ни разведоха завършва Катерина разказа си. Сега не знам как да продължа. Как ще го приеме Александър? Какво да му кажа, когато попита: Къде е татко ми?
Глупачке, Катерина! внезапно се намръщва Надежда. Радвай се, че си млада, не си му дала най-хубавите си години. Здрава си, умна, родителите ти помагат… А мъже има достатъчно за всички.
Лесно ти е да говориш, твоят Максим не е тръгнал при друга…
Не ми вярвай, но ако го направи, ще му помахам за сбогом. Напоследък все се прибира пийнал, започва да спори кой е главен вкъщи… Омръзнаха ми претенциите му, а няма къде да отида. Родителите далеч, дъщеря малка, работа няма…
Съществуват ли изобщо свестни, нормални мъже? изпуска Катерина.
Кой знае? Надежда свива рамене и отива в другата стая да провери дали детето не се е събудило. Катерина остава на масата, с глава върху ръцете. Сивата, тежка безнадеждност се стеле в сърцето ѝ като есенна мъгла.
***
На следващата сутрин, когато слиза от автобуса, веднага забелязва двете познати фигури на спирката майка ѝ държи Александър. Щом я вижда, синът ѝ протяга ръчички и радостно заговорва.
Здравей, малчо! прегръща го, а той се вкопчва здраво в шията ѝ и започва да роши косата ѝ.
Виж какво ти донесох подава му играчка-кола, купена от гарата. Това е от татко ти (а Сергей дори бонбони не изпрати).
Та-та-та засмива се Александър, а на Катерина пак напълват очите сълзи.
Как си, дъще? пита майка ѝ със съчувствие.
Всичко е наред усмихва се Катерина. Трябва да бъда силна. Ще издържа заради тях, повтаря си като заклинание.
А на глас казва:
Хайде да вървим у дома, мамо. Много ми липсвахте…
В живота идват тежки дни, но истинската сила е да продължиш напред, да цениш близките и да вярваш, че всяка буря отминава.
