На седемдесет и пет си спомних, че най-страшното не е празният апартамент, а пълната къща с хора, за които не значиш нищо.
Отново купи грешен хляб прохрипя Катя, докато разопаковах торбите в кухнята. Исках безквасен. Пет пъти ти казах.
Взе батона, който донесох, и го завъртя в ръцете си, сякаш беше някаква отровна гусеница.
Катю, забравих, извинявай. Бях забързана прошепнах.
Вечно си забързана, Анна Петровна. А ние трябва да го ядем. У Артем може да има алергия.
Хвърли батона на масата така, сякаш ми прави голяма услуга, като не го изхвърля в кофата.
Глътнах си сълзата. Внукът ми Артем е на шест и никога не е имал алергия към обикновен хляб.
В стаята погледна синът ми.
Мамо, видя ли синия ми пуловер?
Видях, Любо. Изпрах го вчера
Защо? дори не ме изчака да приключа. Исках да го облека днес! Ех, мам!
Изчезна, оставяйки ме само с раздразненото ех, мам, което през последните месеци ме боли повече от шамар. Изпрах дрехата му. Погрижих се. И пак бях виновна.
Бавен
