Срещна бившата си жена и ревността му иззеде лицето.
Петър видя Елена и от яд бузите му пожълтяха. Затръшна хладилника с такава сила, че всичко вътре се потресе. Един от магнитите падна на пода с тъп тък.
Елена стоеше срещу него, бледа, със стиснати юмруци.
Добре, сега по-добре ли ти е? каза тя, вдигайки брадичката.
Струва ми се, че си ми по нервите отговори Петър с треперещ глас, макар и да се опитваше да остане спокоен. Какъв е този живот? Без радост, без бъдеще.
Значи пак съм аз виновна? Елена усмихна горчиво. Разбира се, нищо не става както си го представяш.
Петър искаше да отвърне, но само махна с ръка. Отвори бутилка минерална вода, отпи от нея директно и я заряза рязко на масата.
Петър, не мълчи каза Елена с треперещ глас. Кажи ми веднъж какво наистина те безпокои.
Какво да кажа? проворча той. Уморен съм от всичко. Всичко може да отиде по дяволите!
Те се гледаха в мълчание за няколко секунди. Накрая Елена пое дълбоко въздух и тръгна към банята. Петър се повали тежко на дивана. През вратата се чу шумът на водата вероятно Елена отвори чешмата, за да заглуши сълзите си. Но за него вече нямаше значение.
**Живот, превърнал се в рутина**
Преди три години се бяха оженили. Първо живееха в апартамента на Елена, наследен от родителите ѝ, после се преместиха в къща в покрайнините, а апартаментът го прехвърлиха на дъщеря им. Живееха в просторно, но остаряло жилище с мебели от минали времена.
В началото Петър беше доволен в центъра на София, удобно за работа. Но с времето всичко започна да го дразни. Елена обичаше своя семеен подслон с кафяви тапети и стария шкаф наследство. Петър виждаше в това липса на промяна.
Елена, кажи ми честно повтаряше той. Не искаш ли да сменим този ужасен линолеум? Да направим ремонт, да го модернизираме?
Петър, сега нямаме пари за ремонт отговаряше тя спокойно. И аз искам промяна, но нека изчакаме бонусите.
Да чакаме?! Ето ти философията търпи и чакай!
Петър често си спомняше как се беше влюбил в Елена. Тогава тя беше срамежлива студентка, със светли сини очи и нежна усмивка. Казваше на приятелите си: Тя е пъпка, която тепърва ще се разцъфти. Но сега му се струваше, че цветът никога не се беше разцъфтил, а вече вехнеше.
Елена не се смяташе за невидима. Тя просто живееше така, както смяташе за правилно, наслаждавайки се на малките неща чаша ментов чай, нова покривка за маса, тиха вечер с книга. Петър виждаше в това застой и рутина.
Не бързаха да се разведат Петър не искаше да се връща при родителите си, а да живеят отделно не беше възможно. Майката на Елена, Мария, винаги заставаше зад дъщеря си:
Синко, Елена е добра мома. Радвай се, че имаш жилище.
Майко, ти нищо не разбираш! раздразняваше се Петър.
Баща му само кимваше:
Остави го, сам ще се оправи.
Вкъщи обаче Петър ставаше все по-студен: Тя е като сянка, сив призрак, мислеше си. По време на караница избухна:
Виждах те като красив цвят! А сега? Живея с замръзнала пъпка
Това беше първият път от месеци, в който Елена заплака.
И същия ден, когато всичко се срина, Петър прошепна тихо:
Елена, изтощен съм.
От какво? попита тя.
От този живот, от тази безкрайна рутина.
Елена взе чантата си и си тръгна. Петър се надяваше, че ще се върне и ще го помоли да остане, но тя излезе спокойно:
Може би ще е по-добре наистина да живееш сам. Изнеси се.
Петър избухна:
Няма да се махам!
Това е апартаментът на родителите ми каза Елена хладно. И не искам вече да живея с човек, за когото съм тежест.
Петър нямаше избор напусна. След няколко седмици разводът им беше официален.
**Срещата, която промени всичко**
Минали бяха три години. Петър пак живееше при родителите си, опитвайки се да започне нов живот, но късметът не му се усмихваше. Работата му не носеше достатъчно, а малките удоволствия рядко го изненадваха.
Една пролетна вечер, докато се разхождаше по улицата, минавайки покрай едно кафе, застана като вкопчен. През прозореца видя познат силует. Това беше Елена.
Но тя вече не беше същата Елена. Пред него стоеше уверена жена, с грижена коса, елегантно палто и ключове от кола в ръката.
Елена? каза Петър изненадан.
Тя се обърна, позТя му усмихна с достойнство и каза: Времето лекува всичко, Петър, но не и грешките, които не признаваме.
