Днес си спомних за първата си молитва. Всичко в живота има своя първи път. Първата учителка, първата любов, първата среща, първата целувка. Но за Венета първата молитва остана завинаги в сърцето ѝ свещеното чувство към баба си Мария и първият ѝ разговор с Бога.
Венета вече е пенсионерка, живее сама. Дъщеря ѝ отдавна е омъжена и се е преместила с семейството си в град Пловдив. Венета цял живот е живяла в село Долна баня, там се омъжи, а преди десет години погреба съпруга си. Понякога отива в църквата, да запали свещ и да помоли за близките си.
Днес, докато се приготвяше за църква, изведнъж си спомни детството и първата си молитва. Родителите ѝ загинаха в катастрофа, когато тя беше на три години, и баба Мария я отгледа.
През есента, когато листата пожълтяха и започна да ръми дъжд, Венета се разболя.
Навярно те е подухало, каза баба ѝ. Колко пъти ти казвам да слагаш шапка! Мокра ти е главата, вятърът те подуха, ето ти и резултат. Есента
В болница не я заведе, лекуваше я по стария начин. Първата нощ Венета дори леко бълнуваше, имаше висока температура, сънуваше безсмислени сънища, събуждаше се и пак заспиваше. Тогава беше само на осем години.
Сутринта баба ѝ, забелязала че се е събудила, измери температурата:
Слава Богу, паднала е. Венке, как си? Какво ти се иска?
Чай, прошепна Венета, облизвайки изсъхналите си устни, и пак затвори очи.
Сега, моя хубава, ще ти стъпка калина в чашата, ще сложа мед най-доброто лекарство при болест. Всички недъги ще изгони.
Венета знаеше, че баба ѝ винаги я лекува така зимата. Изпиваше чая и дори харесваше горчиво-сладката смес, останала на дъното. Когато баба ѝ имаше време, седенеше до нея, плетеше чорапи на едни игли, пееше или разказваше истории от миналото. А вечер винаги се молеше преди сън, понякога и през деня, молеше се Венета да оздравее по-бързо.
Един вечер, докато Венета гледаше как баба ѝ се моли пред иконите в ъгъла, където светеше малка кандилка, я обзе страх.
Ами ако баба ми умре? Аз ще остана сама Досега не се беше замисляла, но сега я обзе ужас.
Представи си баба си в ковчег. В началото на есента бяха погребали баба Станка, съседа им. Венета беше приятел с внука ѝ, Боби, и ходеха заедно на училище. С баба си бяха отишли да се сбогуват със Станка, както каза баба Мария.
На Венета ѝ стана страшно, заплака, а баба ѝ се приближи.
Какво ти е, Венке, защо плачеш? попита нежно и я погали по косата.
Бабо, ти няма да умреш ли?
Бабата се замисли.
Аз? Когато дойде времето ще умра. Но докато съм живa, ще те пазя, ще те обичам и ще се моля за теб. А когато ме няма, знай че аз ще съм там, зад иконите, до кандилката, и пак ще те чуя, ако ми говориш.
Венета не разбра напълно тогава, но през нощта, когато всичко утихна, стана, приближи се до ъгъла с иконите и прошепна: Боже, пази баба ми. Ако трябва, вземи от мен годините, само тя да живее дълго.
Сега, десетилетия по-късно, докато запалваше свещта в църквата, усети как сълза се търкулна по бузата ѝ. И като затвори очи, чу я тих, познат глас, сякаш отнякъде отгоре: Моля се за теб, Венке. Винаги съм се молила. Свещта трепна леко, сякаш някой е прекосил тихо църквата. Венета не отвори очи, само притисна ръка към сърцето си и прошепна: Благодаря ти, бабо. И за първи път от години насам, не се чувстваше сама.
