Ами, слушай… Идвам от работа гладен, приготви нещо. Гаджето, с което се срещах половин година, каза една фраза, след която го помолих да си върви.
Билетите ги купих седмица по-рано. Две места в седми ред, за вечерния сеанс, за филма, който обсъждахме с Борис още през септември. Тогава си помислих: ето, ще го изненадам, няма да му казвам предварително, нека дойде – а при мен всичко да е готово.
Запознахме се през март. Направих си профил в сайта от скука, честно казано, не вярвах в нищо, просто вечерите ми бяха самотни, особено петъците, когато от прозореца се чуваше как съседите по семейства отиват някъде, а при мене – чайник и телевизор. Борис написа пръв. Просто съобщение, без вулгарности, попита каква музика слушам. После се оказа, че и двамата имаме син, учил в едно училище, само в различни години, и това някак бързо ни сближи, сякаш се познавахме отдавна.
Той умееше да се шегува. По-добрия начин, не злобно, и вицовете бяха такива, че се смеех истински, не от учтивост. Водехме се по изложби, ходехме в кафенето до Централна гара, където сервират лошо кафе, но хубав щрудел. Веднъж под дъжда тичахме до спирката, и той си свали якето и го метна на раменете ми, а сам вървеше целият мокър и казваше, че не му е студено, макар зъб да не удряше зъб.
Като цяло, човекът беше добър. Така си мислех.
Онази вечер дойде в осем, както се бяхме разбрали – макар да бяхме казали просто „да поседнем вечерта“, без подробности, нарочно не споменах за киното. Исках да се изненада. Отворих вратата – а аз със рокля, прическа, която цял час редех, червило малко по-тъмно от обикновено. Видях как ме гледа, и в погледа му нямаше възхищение, а нещо като недоумение, сякаш бях облякла нещо неподходящо.
— Ти ще ходиш ли някъде? — попита той, без да прекрачва прага.
— Ние ще ходим — казах и извадих билетите от чантата си, размахвайки ги като фокусник. — Изненада. За седем и четиридесет, но още стигаме, ако…
Той не ме доизслуша. Сложи на пода една торба, която носеше – а после видях, че вътре има месо, замразено, във вакуумна опаковка, около килограм и половина – и каза, че всъщност е разчитал да прекара вечерта вкъщи.
— Купих месо — каза, сякаш това обясняваше всичко. — Мислех, ще поседим, ти ще сготвиш нещо, аз ще включа телевизора, днес има футбол.
Стоях с билетите в ръка и усещах, че усмивката на лицето ми още се държи, но вече някак изкривена, несигурна. Казах, че футболът може и утре да се гледа, че билетите не се връщат, че аз толкова се подготвях…
— Е, виж — усмихна се той, но не злобно, по-скоро уморено, като възрастен, който обяснява на дете очевидното, — ти се приготвяше, вместо просто… по човешки да посрещнеш. Можеш да се гримираш и вкъщи. А аз идвам от работа гладен, исках домашна храна.
Тогава за пръв път тази вечер почувствах, че нещо вътре изстива. Не от обида още, а от изненада – сякаш изведнъж проговори на друг език.
— Борисе — казах, — не бяхме се разбрали аз да готвя. Просто исках да идем на кино, заедно, както преди ходехме.
— Преди си беше преди — отвърна той, като мина покрай мен в кухнята, по стопанин, сякаш беше идвал сто пъти точно така, с торба месо в ръце. — А сега, да речем, връзката ни е сериозна, почти половин година. Ти си зряла жена, Дарине, не си на двайсет и пет да тичаш по клубове. На твоята възраст трябва да създаваш уют, да водиш къщата, да нахраниш мъжа, да изгладиш ризата. А не да се труфиш и да го влачиш на кино.
Стоях като под студен душ и не можех да разбера откъде идва водата.
— Какво значи „на моята възраст“? — попитах тихо.
— Каквото значи. — Той вече разопаковаше месото, търсеше нож в чекмеджето, като у дома си. — Мъжът има нужда от дом, а не от вечен празник. Готвене, чистота, грижа. А киното е за младите, които нямат други грижи.
Гледах го и изведнъж много ясно си спомних друга кухня, друг апартамент, преди повече от двайсет години. Там също стоеше мъж – първият ми мъж, Стойко, – и също казваше подобни думи, само с други интонации, по-меки в началото, а после с годините все по-груби. Тогава слушах. Готвех, гладех, отказвах се от себе си, само и само да има дом, да има уют, той да не се сърди. Синът растеше, аз работех, теглех всичко на гърба си, а Стойко идваше и казваше, че жената трябва. Двайсет години бях длъжна. А после той си отиде при друга, по-млада, каза, че съм „прекалено повехнала“ и останах сама в празния апартамент с навика да гладя ризи, които никой вече не носеше.
И сега, гледайки Борис с това месо в ръцете, разбрах – ето го, отново. Само че този път не съм млада, вече имам опит как свършва това. Не искам втори път в живота си да бъда готвачка за билет в една посока към самотата.
— Остави ножа — казах.
Той се обърна, учуден от тона ми.
— Няма да ти приготвям вечеря — казах. — Нито тази вечер, нито въобще. Не съм ти домашна помощница, Борисе. Не съм ти наета.
— Какво, обиди ли се? — той сякаш се стъписа, сложи месото на масата. — Не казах нищо лошо, просто казвам както е, по мъжки…
— Моля те, върви си — казах.
Той не разбра веднага, че съм сериозна. После разбра. Лицето му се промени, стана твърдо, същото, което вече бях виждала веднъж у друг човек.
— Глупачка си — каза, докато обличаше якето си с резки движения. — Мислиш, че още си млада? Кино, премени. Сама ще остарееш, ще видиш. Кой ли те иска такава, горда.
Взе си месото – дори него взе, запомних как мушна торбата обратно в чантата – и си тръгна, като хлопна вратата толкова силно, че в коридора издрънча една ваза на рафта.
Постоях още няколко минути в антрето, в синята си рокля, с билетите в ръка, които вече ставаха само за изхвърляне. После свалих обувките, изтрих червилото със салфетка и легнах на дивана, без да се събличам. Не ми се плачеше. Имаше някакво странно спокойствие, като след като най-накрая извадиш треска – боли рязко, а после ти олеква.
На следващия ден, около обяд, на вратата позвъниха. Вече знаех кой е, още преди да отворя – чувах как някой се премества от крак на крак пред вратата.
Борис стоеше с цветя, не много скъпи, явно купени набързо от метрото, и с толкова виновно изражение, че в друг живот сигурно веднага щях да му простя.
— Дарине, избързах — започна той. — Не помислих как ще прозвучи. Ти си добра жена, просто бях уморен вчера, на работа всичко… Прости ми, а?
Гледах го и си мислех – ето човек, когото почти половин година смятах за добър. Може и да е добър, по своему. Може наистина майка му така го е възпитала, или първата му жена го е научила, или просто времето, в което е израснал, го е карало да мисли, че жената над четиридесет е за тенджерите, а не за кино. Може дори да не е от злоба.
Но въпросът не беше дали е от злоба, или не.
— Борисе — казах спокойно, — не е в извинението. Работата е там, че ти вчера каза това, което наистина мислиш. А аз вече един път двайсет години живях с човек, който мислеше същото. Не искам втори път.
— Ама аз дойдох, извинявам се…
— Чувам те. — Не отстъпих, не направих крачка назад, не го поканих да влезе. — Но няма да се върна към вчерашното. Не искам отново да доказвам, че не съм длъжна да готвя и гладя, за да ме обичат. Извинявай, но не.
Той постоя още малко, като че ли не разбираше докрай какво се случи – за него беше просто кавга за вечеря, която може да се оправи с цветя. А за мен беше цяло минало, цял живот, който не исках да повтарям.
Цветята не ги остави – взе ги със себе си, когато си тръгна, сякаш вече на никого не трябваха. Затворих вратата и отидох в кухнята да си направя чай. Навън беше обикновен ден, сив, нищо забележително, освен че за пръв път от дълго време ми се струваше, че не губя, а най-сетне намирам нещо – макар и да бях просто аз самата, тази, която вече не е съгласна да бъде удобна за чужда сметка.
