Е, да се спъва човек, какво толкова!
Стига вече с тия приказки! Тази Надя вече я няма на този свят, а ти все ревнуваш и ме дъвчеш. Пенка, стига ли? Трябва да решаваме належащите работи, с Малинка.
Пенка вдигна вежди, изненадана. Замълча за момент, мислейки дали наистина чу правилно. Сякаш още малко и мъжът ще я обвини в собствената си изневяра.
Борис, сбърка си вратата. Сега имам други приоритети. Единственият ми належащ въпрос е раз.водът с теб.
Какъв раз.вод?! възмути се той. Боже, живяхме си нормално през цялото време! Почти десет години минаха. И щяхме да живеем така, ако не беше разбрала. Ама какво променя това?
Променя всичко, Пенка го погледна право в очите. Целите тези години живеех в лъжи и илюзии. А ти сега се държиш сякаш така трябваше.
Непробиваемото му инатство дразнеше също толкова, колкото и измяната. Пенка познаваше Борис от над двадесет и пет години. Знаеше как се мръщял, когато го критикуват. Знаеше как свива устни, когато е обиден. Но това… Това беше нещо ново. Сякаш виждаше този човек за първи път.
Какви илюзии? Аз те обичах през цялото време. И те обичам. А онова… Борис махна с ръка. Това отдавна мина. Смятай, че въобще не се е случило.
Беше трудно да смяташ, че нищо не се е случило, когато от любовницата беше останало осемгодишно дете. Борис сега смяташе за свят дълг да вземе момиченцето при тях. Алтернативата беше свекървата, която едва се грижеше за себе си. Дом за сираци Борис дори не обмисляше. Като галантен рицар, повтаряше, че децата му не трябва да растат без родители.
Пенка не можеше да прости измената. Израснала бе в семейство, където всичко се градеше на взаимно доверие.
Баща й беше домолюбив, а майка й обичаше пътуванията. Можеше да тръгне сама към морето. Татко я изпращаше от гарата с усмивка, помагаше с багажа и никога не подозираше нищо. Майка й пращаше баща й в командировки със същата увереност: целуваше го, подаваше му голяма купа с баници и му слагаше малка икона във вътрешния джоб.
Да, имаха и караници. Майка й можеше да повиши глас и да затвори вратата с трясък, баща й мълчеше с дни. Но винаги бяха сигурни във вярността си. Дори когато баща й пиеше на корпоративи или семейни тържества, гледаше само жена си, прегръщаше я и я хвалеше пред всички.
За Пенка такива отношения бяха пример. Израснала бе с твърдото убеждение: ако обичаш, вярваш. А ако не вярваш, тогава защо изобщо?
Да, с Борис живееха добре. Някога бяха удобни един на друг. Единственият проблем бяха децата.
Пени, защо да бързаме? Нека първо си осигуря работа, после ще мислим за деца, казваше той през петата им година заедно.
Време е да поемем. На трийсет съм, не младея. И ти, между другото, също. Или искаш нашето дете да има дядо и баба вместо родители? мрънкаше тя.
И чакаше. Но работата не идваше, а биологичният часовник безмилостно тикаше. Трябваше да скочи в последния влак, иначе рискуваше да остане без деца. Роди син на тридесет и осем. Сега момчето беше на дванадесет.
Борис заминаваше на вахти на север, за да издържа семейството. Три месеца там, един месец вкъщи. Уморен, но с добри пари. Пенка също копнееше, но гледаше на трудностите като инвестиция в бъдещето им.
Не знаеше, че Борис не се затрудняваше много с изпитанието.
Какво искаше? Три месеца сам. Почти нищо не беше между нас, просто нужда. Това не се брои, обясни той, когато всичко излезе наяве.
Нужда?! избухна тя. А защо тогава при мен няма табуни любовници под прозорците? Или аз и ти сме от различно тесто?
Ами, ти си жена, на теб не ти трябва толкова.
Може би наистина бяха от различно тесто. Според Борис това беше просто минутна слабост. Като да изядеш сладолед без да трябва. За Пенка обаче това заличаваше всичко хубаво между тях.
Нямаше да разбере за любовницата, ако не беше станала трагедия. Ако Борис не беше дой







