Когато Гергана беше на две години, тя живееше в дома за бебета в Пловдив. Аз пристигнах там да снимам децата за благотворителен проект. Дадоха ми най-тежките за осиновяване Влязох в нейната група и видях едно момиченце с угрижена, напрегната, някак си възрастна физиономия. “Колко е необичайно това дете” помислих си. После започнах да я снимам. И тогава я видях. През маската на неподвижното, тъжно лице. Тя като че ли оживя.
Трудно е да уловиш погледа на дете с депривация. Това необикновено дете гледаше право в обектива. Без да отмести очи. И изведнъж видях нейната душа. Самотна, безкрайно самотна. Наранена. Не видях надежда просто за първи път в живота ѝ някой я забеляза. Душата ѝ отритната, всичко разбираща. Като моята. След това тя отвърна очи и те се напълниха със сълзи.
Попитах възпитателката: “Разкажете ми за Гергана, трябва да напиша текст.” Тя отвърна: “Ами, какво да кажа? Тя нищо не може, нищо не говори. Само седи на шпагат и се люлее до земята. И докато се люлее, мърмори. Няма какво да разказвам за нея тя е никаква.”
Два месеца преди тази среща почина нашата най-малка дъщеря.
Животът ни се разби на парчета и престана да съществува такъв, какъвто го познавахме. А ние ние просто живеехме някак в друг живот. СЛЕД. Ходех, говорех, ядях, стараех се всячески да не показвам отчаянието пред другите си деца, за да не ги плаша. Да им дам надежда, която аз самата почти нямах. Мислех си: Дали някога пак ще почувствам радост? Пътувах към снимките, плачех в колата. После излизах, избърсвах лицето си със сняг и влизах уж като съвсем нормален човек. Усмихвах се, говорех с равен тон. Това беше всичко наужким.
Не исках друго дете не като заместител. Просто исках да оцелея някак. И изведнъж Гергана, със самотата и отчаянието си. Все едно не съм виждала хиляда детски самоти през този проект. Но тази беше друга. Сякаш тя държеше ключа към сърцето ми
Вкъщи казах на съпруга си Валентин: “Не знам как да говоря за това, но не мога да спра да мисля за Гергана Виж, дали не трябва все пак да помислим за нея?” А Валентин отвърна: “Съзнаваш ли въобще какво говориш? Какви момичета? Едва дишаме.”
“Знам, че не съм на себе си. Вероятно никога повече няма да съм. Трябва да се научим да живеем, както е”
Отидохме в дома за бебета, да видим Гергана. Доведоха ни я дребна като мравчица, със същото напрегнато личице, едва куцукаше на ръбави крачета, а под нослето ѝ имаше зелена сополива линия. Господи, колко невзрачно изглеждаше Само един зародиш на човек. Не знаех какво съм видяла в нея.
Гергана пипна играчката, която ѝ донесохме, падна на дупето си, разтвори крака и започна ожесточено да се люлее, докосвайки пода с челото.
Докато се люлееше, главният лекар каза с доста апломб: “Г-жа Стоянова, това дете не е дори с лека умствена изостаналост! Говорим за дълбока умствена изостаналост! Няма никакво развитие, ще бъде прехвърлена към социалните услуги. Седем отказа вече имам за нея. Тя не може нищо от това, което трябва да може на тази възраст седи на шпагат и се люлее. Наричаме я нашата ‘Вълчанова'”
И тогава моят Валентин, когото дори не смеех да погледна, каза: “Вижте, а на нас момичето ни харесва. Ще я вземем.”
После го попитах: “Защо? Ти не искаше.” Валентин отговори: “Разбрах, че само ние можем да я спасим. Никой друг няма да го направи.”
Осиновихме Гергана, а домът беше в пълно недоумение.
Тя беше в дълбока депресия. Не вярваше в света. Светът беше опасен, предателски. Светът две години не я беше забелязал, не я беше обичал. Тя не умееше да иска, не знаеше как се играе. Късаше и чупеше всичко. Плашеше се от всичко, избухваше в истерии до спиране на дъха. Хранеше се само с пюре. Едва ходеше, страхуваше се от вода, тоалетна, татко, асансьор, вятър, кола
Вътре в мен виеше болката ми. Отвън Гергана. Сега разбирам защо никой не препоръчва осиновяване веднага след тежка загуба нямаш сили. Цялата ти енергия отива за да не се разпаднеш. А за детето трябват много сили. Много! Аз черпех своите от нашето нещастие.
Казвах си: “Колко нищожно е моето нещастие спрямо това на това дете. Аз загубих дъщеря, но имам син, дъщеря, съпруг, майка, приятели, работа, дом. Гергана никога нищо не е имала. Колко по-тежко ѝ е.”
Знаете ли коя се оказа тази дребничка, мрачна, отчаяна, вечно плачеща душичка, която взехме в момент на пълна безпътица? Нашата прекрасна дъщеря Гергана. С приказките е лесно, но в живота нещата искат време Минаха девет години оттогава.
Гергана стана такава, каквато Бог я е замислил лека и засмяна, кокетна, добра и отзивчива, нежна, чувствителна и много търпелива към нас, красива момиче. Учи в обикновено училище, в логопедичен клас. Тренира гмуркане! Гмуркане!
Казва: “Мамо, този път още с първото потапяне успях да дишам и да си сменя загубника под водата…” Тук не мога да сдържа сълзите.
Сега Гергана е на гмуркачки лагер край Созопол. Замина с автобус. На 11 е. Звъни и радостно разказва: “Мамо, тук е много красиво, къпахме се, имаше буря, морето стана много студено, но вече се стопля! Донесоха ни неопреновите костюми, и утре пак ще се гмуркаме! Вечеря имаше риба, но я нахранихме на котките, тук са много, а знаеш, че не обичам риба! Но ядох пюре. Ходихме до една планина, 13 километра, краката ми едва издържаха Много е красиво, дърветата са редки видове! Сприятелих се с едни много мили момичета! Купих си крекери с парите, които ми даде, и ги почерпих. Люлеем се на хамака Липсваш ми!”
Защото я спасихме. Спасихме и себе си. Заедно, на този салОбгърната от нощния мрак на стаята, слушах как дъждът потраква по стъклото. Чудех се дали Гергана вече е заспала в далечния лагер, какви сънища я очакват сред шума на морето и смеха на новите приятели.
Толкова дълго бяхме вървели през сянката, че едва се осмелявах да повярвам на светлината. Но я имаше деликатна, като утринно докосване върху лице след дълга, тъмна нощ. Сега знам, че човек никога не спасява друг без да спаси себе си. Болката не си отива но отстъпва, преминава на заден план, оставя място за нов живот. За нови спомени, за нови страхове и нови смелости.
Гергана се върна у дома, с тен по бузите, с шепа мидички и с пясък в косите. Вечерта, докато лягаше, прошепна: Мамо, там под водата не се чувствам сама. Там аз мога. Погалих я по косата толкова е твърда и нежна едновременно, както беше и душата ѝ.
И сега, в тишината, си мисля може би обичта не е гмуркане към дъното, нито изплуване на повърхността. Обичта е просто дишане, тихо и упорито, ден след ден. За да може някой най-сетне да заживее леко. Да надиша тежките си спомени. Да стане такъв, какъвто винаги е трябвало да бъде обичан.
