Иван Димитров се събуди от допира на нещо топло и влажно, което докосваше бузата му.
Открехвайки очи, съзря носата на един пес с добродушни кафяви очи. Кучето внимателно го помирисваше, сякаш проверяваше жив ли е още.
Отде се взе, душице? прошепна старецът, докато в тялото му бавно се разливаше забравена топлина.
Тази история не слиза дълго от устата на жителите на малкото село в Родопите. Тук към кучетата никой не се отнасяше специално бягаха си волно из улиците, а хората си имаха свое ежедневие. Най-много някой да им хвърли коричка хляб или да изсипе каша на пътя за задружно хранене.
Иван Димитров бе типичен селянин от старото време. Цял живот вярвал, че животните са за работа кравата дава мляко, кокошката снася яйца, а кучетата кучетата обикновено само заемат място и хабят храна.
Но съдбата му готвеше урок, от който щеше да преосмисли всичко, което е вярвал за тези същества.
Една есенна сутрин седемдесетгодишният Иван се събуди с нещо необичайно в душата. След инсулта, който преживя преди три години, рядко стъпваше навън краката не го слушаха, а силата му бе останала в младостта. Но днес нещо го теглеше към гората, там където като дете събираше гъби с баща си.
Дали пък да не ида поне още веднъж? промърмори си, докато търсеше на тавана старата плетена кошница.
На двора го пресрещна съседката Пенка:
Къде си тръгнал днес, бай Иване?
За манатарки иду, чедо. За какво да седя вкъщи и да гледам тавана?
Пътеката към гората му бе позната до всяко коренче и камъче. Макар краката да го предаваха, в душата му пееше стара песен отдавна не се е чувствал толкова жив! Гората го посрещна с тишина и прохлада, а гъбите като че сами скачаха в коша.
Час след час кошчето се напълваше. Иван с радост преминаваше от полянка на полянка, забравил за годините и болестите. Но, докато се навеждаше за един огромен борик, внезапно земята се завъртя под краката му. Главата му натежа, виждаше всичко като през мъгла.
Опита се да се хване за близко дърво, но силите го напуснаха. Спусна се бавно върху мократа от роса трева, облегнат на стъблото на една бреза.
Малко да си почина мислеше си, но краката му натежаваха все повече, а ръцете се тресяха от слабост.
Времето се влачеше мъчително. Колкото и да се опитваше да стане, тялото му не слушаше. Слънцето вече се скланяше зад хълма и ставаше студено.
Нима тук ще си остана? пробяга му мисъл, която стегна сърцето му. Иван затвори очи, опитвайки се да не мисли за най-лошото.
Дълбоко в нощта се събуди от усещането за топлина. До него лежеше някакво животно, което го обгръщаше с тялото си. На тъмно различи меките очертания на куче и плахо си помисли да не бие вълк? Но животното дишаше кротко, без ни най-малко злоба.
С първите утринни лъчи кучето се изправи, обиколи кротко лежащия човек и след миг се устреми с решителен ход към селото.
Новият ден започваше и центърът на селото вече се изпълваше с мъже, които обсъждаха работите на кооператива. Внезапно към тях се приближи разчорлена рижавка и започна шумно да лае, въртейки се неспокойно.
Тоа пък кой го донесе? намуси се председателят Стефан.
Ах, някое куче махна с ръка трактористът Гено.
Но механикът Анатолий Стойнов се загледа внимателно. Кучето не просто лаеше въртеше се и ги подканяше, като ту поглеждаше хората, ту гората.
Гледате ли, иска да ни заведе нанякъде! каза той.
Остави, бе Тоше. Куче човек ли стана? шегуваше се един от другарите.
И все пак Анатолий не можа да се отърве от натрапчивото чувство. Животното неспокойно пристъпваше, върнеше се към края на площада, оглеждаше се:
Ами ако е станало нещо наистина? каза на глас. Аз ще ида да видя.
Кучето, щом видя, че някой го следва, подскочи весело и тръгна напред, като от време на време спираше да види дали не изостава човекът.
Пътят през ливадите и гората отне около половин час. Анатолий вече се чудеше, дали да не се върне, когато кучето внезапно спря до една стара бреза и започна жално да скимти.
Бай Иване, жив ли си? извика Анатолий паникьосано, съзирайки познатата фигура до дървото. Старецът отвори очи и се усмихна уморено:
Помислих, че няма кой да ме намери тук
Пренасянето на Иван до селото не бе трудно. Анатолий извика по радиостанция другарите с носилките, а скоро местният фелдшер преглеждаше стареца. През целия път до селото рижавото куче тичаше до тях нито се отделяше, нито намаляваше ход. Когато качваха Ивана в колата, то се покатери на прага и надникна вътре, като да се увери, че всичко е наред.
Гледай я, твоята спасителка каза Анатолий, като посочи четириногия герой. Ако не беше тя, кой знае как щеше да свърши всичко.
От този ден нататък животът на Иван Димитров се промени. Рижавата безстопанствена кучка, която кръсти Янка, стана стопанка на неговия дом. Вечерите вече прекарваха заедно Иван на старата си дървена пейка с книга, а Янка легнала до нозете му върху черджето, което сам й бе ушил.
Когато съседите се чудеха на промяната, той само поклащаше глава:
Това куче ми спаси живота. Как да го забравя, а?
И наистина как се забравя четириног ангел, който се появи в най-трудния миг и ти подаде ръка или по-скоро лапа?
