Тя не пие от тази вода вече повече от десет години.
Избягва я. Както се избягват стари рани. Както не влизаш в кафенето, където са ти подарили пръстен, а после са ти го взели. Както не гледаш филми, които сте гледали заедно.
Водата с лимон се превръща в символ на загубата. На този, който няма да се върне. На този, когото не искаш да върнеш.
***
Тя помни всичко така, сякаш е било вчера. До най-малката подробност.
Гърция…
Те летят до Солун в края на май. Той казва:
– Това ще бъде най-добрата почивка в живота ти.
Тя е на двадесет и осем. Той е на тридесет и две. От осем месеца са заедно. Тя вече има четка за зъби в апартамента му. Той познава приятелките ѝ.
Всички около тях са сигурни: скоро сватба…
Хотел „Егей“ не е най-скъпият, но е уютен. Бели стени, синя вода в басейна, палми, за които се грижи градинар с тъжни очи.
Стаята е на третия етаж, с гледка към морето.
И все пак… От чешмата тече ръждива вода, климатикът работи през път, съседите отгоре шумят нощем.
И въпреки това: те са щастливи!
Така поне ѝ се струва.
Още в първия ден той поръчва газирана вода с лимон.
– Пробвала ли си? – пита, присвивайки очи.
– Не.
– Това е вкусът на любовта.
Тя се смее. А той… не се шегува.
Искрено вярва в поличби, в знаци, в това, че ако пиеш такава вода на залез, любовта ще продължи вечно.
И те пият. Направо от гърлото, като си поделят една бутилка.
Кисело, сладко, мехурчетата гъделичкат езика.
Той я гледа с влюбени очи. Тя самозабвено се удавя в тях.
– Хайде винаги да пием вода с лимон, – казва замечтано той.
– Давай, – съгласява се тя, без да подозира, че този вкус ще стане нейното проклятие.
***
У дома всичко веднага става някак различно. Той става по-студен. Отменя една среща, после още една, после спира да звъни, после отговаря през път.
Тя търпи. Мисли си: работа, криза, депресия.
След месец той казва:
– Трябва да остана сам, да помисля.
След два месеца:
– Не ми звъни повече.
След три месеца изчезва, без да каже и дума.
Телефонът мълчи. Приятелите казват, че не знаят къде е.
Майка му процежда през зъби в слушалката:
– Синът ми не иска да разговаря с теб. Не звъни повече. Не измъчвай нито него, нито себе си.
Тя не звъни. Чака. Година.
После се омъжва за друг. Добър, надежден, но съвсем обикновен.
Той не пие вода с лимон, не я гледа с влюбени очи, не казва: „Ти си моят живот“.
Той просто е до нея. Носи заплатата, върши нещо из къщи, когато тя поиска.
И тя решава, че това е любовта. Спокойна, всекидневна, зряла. Нито риба, нито рак.
Тя ражда дъщеричка. Съпругът се радва, но някак откъснато, сякаш детето е нова мебел, която току-що са купили от мебелен магазин.
След пет години се развеждат.
Тя повече не може да живее в „блатото“. Така го нарича.
Не заради водата с лимон, не заради Гърция, не заради спомените.
Просто разбира: скучният брак е клетка.
Тя не е птица. Тя е просто жена. И иска да живее. А не да съществува.
Остава сама. С дъщеря си, с котката и с усещането, че животът не се е получил.
Работи като счетоводител в малка фирма, апартаментът е с ипотека, колата постоянно се разваля. Приятелките се разотиват, майка ѝ умира, баща си не познава. Дъщеря. И котка.
Вода с лимон не пие. И нищо друго, което по някакъв начин напомня за онзи проклет вкус.
В ресторантите поръчва кола, сок, минерална вода без газ. Измислила е за всички, че има алергия към лимоните, дори към миризмата им.
– Откога?
– Отдавна.
Никой не знае истината. Истината е твърде глупава за четирийсетгодишна жена.
Всъщност тя се страхува от водата. От лимона. От мехурчетата. И от спомените…
***
Един ден се хваща, че не помни лицето му.
Седи в кухнята, пие чай, гледа през прозореца. Дъщеря ѝ пише домашните, котката спи на перваза.
И изведнъж си мисли: „Ама какъв му е носът? Прав или с гърбица? А очите? Кафяви или зелени? А косата? Тъмна или светла?“
Тя не го помни!
Помни само водата с лимон.
Една вечер влиза в „Лидл“. Хляб, мляко, яйца, котешка храна. И изведнъж – на рафта с напитките – я вижда. Водата с лимон. Същата като в Гърция. Същият етикет – жълт, с лимон, разрязан наполовина. Същите мехурчета, които танцуват отвътре.
Тя взима бутилката в ръце. Позадържа я. Връща я. Отдалечава се. Връща се. Пак я взима.
– Жено, ще я взимате ли? – пита младеж с униформа, който разтоварва кашони.
– Не, – отговаря тя и си тръгва.
По целия път към вкъщи мисли за водата. За него. За Гърция. За това колко е глупаво да се страхуваш от нещо, което отдавна го няма.
Нощем не спи. Лежи на дивана, гледа тавана, ослушва се как дъщеря ѝ се върти в стаята си. Котката идва, сяда на гърдите ѝ, замърква. Тишина.
Изведнъж тя скача, облича набързо якето, пъхва крака в чехлите, грабва ключовете и изскача навън.
В „Лидл“ купува същата вода с лимон. Една бутилка. Нищо повече.
Връща се у дома, отива в кухнята, вади чаша. Най-обикновена, без шарка. Поема си дълбоко дъх. Отваря бутилката. Чува се съскане – мехурчетата се измъкват на свобода.
Налива половин чаша. Помирисва. Мирише на Гърция. На море. На младост. На болка. На онзи залез, когато той каза „това е вкусът на любовта“.
Тя пие.
И… нищо не се случва.
Спомените не се връщат, сълзите не напират, сърцето не се свива. Просто… газирана вода с вкус на лимон… Най-обикновена.
Тя изпива всичко, хвърля бутилката в кошчето, измива чашата, оставя я в сушилнята. Ляга си и за първи път от много години заспива без приспивателно.
На сутринта се събужда с усмивка на лицето.
– Мамо, какво ти е? – дъщеря ѝ забелязва промяната у майка си.
– Нищо.
– Странна си.
– Нормална съм. Просто се наспах…
Цял ден ѝ е хубаво. Не както обикновено – сутрин тежест, по обяд умора, вечер омраза към хората.
Днес се чувства леко. Свободно. Сякаш е свалила раницата, която е носела на гърба си повече от десет години.
Вечерта купува още една позната бутилка. Пие. Усмихва се.
– Смешна съм, – казва си. – От какво се страхувах?
Тя разбира: водата с лимон не е била неин враг. Врагът е седял в главата ѝ. И постоянно е шептял:
– Не пий, иначе всичко ще си спомниш, няма да можеш да забравиш и пак ще страдаш…
И ето: тя пие и остава жива и здрава. Нещо повече – напълно спокойна и щастлива. Забравя…
***
След седмица се среща с приятелка. Те са приятелки още от института.
– Роси, аз пак пия вода с лимон, – подхвърля тя.
– Какво? – приятелката се задавя.
– Почти всеки ден.
– А алергията?
– Нямаше никаква алергия.
– И сега какво?
– Сега съм свободна.
– Искаш ли да му пишеш?
– За какво?
– Може би още те помни, още те обича.
– Нека си помни. А аз – забравих.
Тя избра да забрави. Сега водата с лимон за нея не е за миналото. Тя е за живота, който продължава. Въпреки всичко. Или благодарение на всичко…
