Вратата се отвори не веднага. Аничка Стоянова даже си почина малко, само че потта, събрала се по челото ѝ, продължаваше да тече по неприятни нишки над веждите и носа. Отвъд вратата първо се чу учудван възклик, после щракване на ключалката, и едва тогава на прага се появи тя, дъщеря ѝ.
Мамо?! Боже мили Как изкара тези куфари? И защо? И защо не ме уведоми, че идваш?
Висока, смуглка, с неприятно изненадано изражение така я посрещна родната ѝ дъщеря Ванчето, която Аничка не бе виждала от над година. Кога ще дойде при тях, при старите? Няма време! Ето защо Аничка, водена от неспокоен инстинкт, се осмели на дългото пътуване.
Както ги взех, Ванко, така и ги донесох, свикнала съм отговори майката на един от въпросите. Не исках да идвам с празни ръце
С дръзки движения издърпа и двата куфара в коридора. Ваня не помисли да ѝ помогне, или просто не се съобрази от изненадата. Но сега се наведе и отмести единия, за да може да минат.
Господи, че прасе ли си вкарала в този куфар
Гласът ѝ бе гладък като полиран камък, и в него нямаше радост, само смущение и досада. Не прегърна майка си, само я погледна безпомощно втората ѝ пратка, старомоден, подут от съдържимото куфар с колела, стоеше посред паркетния под като несвоевременен артефакт от друго време.
Аничка направи малка крачка напред. Пръстите ѝ, треперещи от напрежението, смутено блъскаха капачката на ремъка на мантото.
Извинявай, Ванко Натоварих малко неща. Сладко за нашето Венце, лютеница, както ти харесва Всичко от нашата градина, с баща ти отгледахме гласът ѝ беше прекъснат от скорошните физически усилия и звучеше виновно.
Ваня въздъхна. Звукът беше бездънен, изпълнен с умора от очаквани грижи. Погледът ѝ се премести от куфара към майка ѝ към смачканата ѝ рокля, към забутаната яка, към малките капки пот по горната устна.
Аничка, без да чака покана, седна на най-близката кожена пуфка. Седяше изправена, по старомодния начин, с изморените си ръце сложени на коленете. Пътят я изтощи напълно. Влакът беше двадесет и осем часа, а после още метрото с този непохватен куфар, който постоянно се забиваше в турникетите.
Но как без него? Никога не е идвала при дъщеря си с празни ръце. Никога. А особено сега, след като не я е виждала повече от година.
Ти какво, сменя ли си телефона? издиша Аничка, оглеждайки се. Четири дни звънях, а абонатът не отговаря. На баща ти от втория ден вече скочи кръвното, на третия и аз вече бях на нерви, сърцето ми падна в петите като си помислих какво ли не е станало тук махна с ръка, прогонвайки спомените. Ето! И когато на четвъртия ден пак не се обади, рекох време е за билет. Взех за три дни, а теб нито следа, душата ни не беше на място, а после докато стигнах до вашия Софийски град Какво стана с телефона ти? Така ли се отнасят с възрастни родители? Вече сме на седемдесет, забрави ли? А аз донесох всичко с куфарите.
Ваня отдръпна поглед. По смуглото ѝ, винаги уверено лице пробягна лек румен. Докосна перфектната си опашка, оправи несъществуваща кичурка.
Всичко е наред, мамо. Просто смених номера, забравих да ти кажа проговори бързо, преглъщайки думите.
И Венцовият не отговаря.
И него смених. Преминахме на друг оператор.
Седейки на твърдата и неудобна пуфка, Аничка неволно се възхити на дъщеря си. Ванчето Най-малката, най-дългоочакваната, измолената. След двамата буйни момчета желан
