В покрайнините на малък град, зад старите ковани врати на градското гробище, минувачите започнаха да забелязват едно и също момченце все по-често. Всеки ден, точно в три следобед, то се появяваше слабичко, облечено в износа яке, неподходящо за сезона. Вървеше уверено, сякаш знаеше пътя наизуст, избягваше другите гробове и спираше пред един този снимка на млада жена.
Момчето беше на седем години. Клякаше, гладеше студения мрамор и започваше да говори. Понякога шепнеше, понякога препускаше в плач.
Мамо мамо, пак дойдох. Чуваш ли ме?.. Студено ми е. Страх ме е. Никой не ме обича там
А после:
Защо си тръгна?.. Не мога вече сам Защо не почака?..
Бабата, която често продаваше цветя на входа, плачеше, когато го чуваше. Гробарят опита да го повика, но момчето избяга без дума.
Всички бяха убедени: това беше майка му, а той сирак, оставен с баща, който явно не се грижел добре за него.
Една вечер, когато валеше ситен дъжд и момчето все пак дойде, промокнало до кожата, гробарят не издържа повече. Извика полицията и социалните служби.
Всеки ден е сам Не мога да гледам как плаче тук Кой е отговорен за него? Къде му е бащата?..
Полицията пристигна бързо. Момчето стоеше до гроба, притиснало бузата към каменната плоча. Не се съпротивляваше. Само гледаше мълчаливо в една точка. Когато се опитаха да го отведат, изведнъж извика:
Не! Не ме взимайте! Трябва да ѝ кажа, че днес намерих играчка! Че ми липсва! Тя ме чака! Обещах да ида!..
Коя е тя? попита кротко жената от социалните служби.
Мама моята мама
Но тогава полицаят разбра ужасната истина за момчето: всъщност жената, погребана там, не беше негова майка.
Момчето нямаше майка. Поне не тази, чийто гоб посещаваше. Всъщност, той живееше в сиропиталище от тригодишна възраст. Истинската му майка го беше изоставила още при раждането, а баща му беше неизвестен.
Жената, която той посещаваше всеки ден, беше доброволка, която често идваше в сиропиталището, говореше дълго с него, носеше му книги и го прегръщаше.
Тя беше подарила документите за осиновяването му. Момчето знаеше за първи път повярва, че някой може да го обича. Че ще има дом.
Но два дни преди документите да бъдат подписани, жената загина в автомобилна катастрофа. На момчето му казаха, че тя вече не може да се прибере.
Той разбра къде е погребана и започна да бяга от сиропиталището всеки день само за да ѝ каже колко му липсва.
Той имаше нужда от майка а светът му даде само гроба ѝ.
Животът понякога е несправедлив, но любовта дори и когато остане без отговор все пак стои някъде в сърцето, като спомен, който ни топли в най-студените нощи.
