Преди 25 години съпругът ми замина за чужбина… От стрес и тревога се разболях от рак.
Здравейте. Дълго се колебах дали да разкажа своята история, защото може би някой ще я прочете и ще се замисли Може би някой ще се разпознае или друг ще избегне грешките, които аз направих.
Предпочитам да остана анонимна, но се нуждая от съвет. Имам нужда от различна гледна точка.
Омъжих се по любов
Бях още момиче, когато го обикнах. На осемнадесет, той беше на двадесет и две. Голямата, чиста любов с доверие, с надежди, с усещане, че ще устоим на всяка буря, ако сме заедно.
Година след сватбата се роди нашият син. Тогава бях истински щастлива но, както се оказа, това не трая дълго. Започнаха трудности. Нямахме пари, детските бяха ниски, а неговата заплата едва стигаше за сметките. Живеехме скромно, както повечето хора, но той смяташе, че това не ни е достатъчно.
Ще замина за чужбина. Там плащат по-добре, ще живеем по-спокойно каза ми един ден.
Молех го да не заминава. Казвах, че ще се справим. Много семейства преминават през трудности заедно. Той не ме послуша.
Останах сама с детето.
Годините минаваха една след друга.
Все се надявах да се върне, но той не искаше. Казваше, че навън може да изкарва повече. Че съвсем малко остава и ще имаме всичко.
Молех го, убеждавах го да остане. И тук имаше работа, и аз работех. Родителите ми помагаха с детето. Можехме да водим нормален живот Но той не пожела да се върне.
С един син мечтаех за второ дете, исках голямо семейство, но той казваше:
Пари няма. С един ни стига.
Но и на един не беше до него. Пристигаше за седмица-две и пак заминаваше.
Аз сама си отглеждах сина, ходех на родителски срещи, седях до него нощем, когато боледуваше. Никога не казвах на мъжа ми, че детето е болно не исках да го притеснявам а и той дори не питаше.
Той така и не се върна…
Дори да беше изкарал купища пари и да живеехме охолно, можех да кажа: Имаше смисъл. Но не. Парите стигаха само за приличен живот.
А заемите все се трупаха за ремонт, за кола, за пералня. Както на всички.
Колко пъти съм му казвала, че парите не са всичко, че синът ни има нужда от баща, че аз вече не издържам но той не слушаше.
Той си живееше там. А ние тук.
Годините отлетяха.
Пет и двадесет години минаха.
Върна се.
Но не с натрупани спестявания, а със заеми.
Покрих част от дълговете му, като продадох къщата на баба си. Той ми благодари, уверяваше ме, че ме обича и че сега вече ще сме заедно.
Но на каква цена?
Вече е късно…
Уж ето го дългоочакваното спокойствие. Мъж вкъщи, не ходи по чужбина, не пие, не скита Трябва да съм доволна.
А изведнъж осъзнах, че не мога повече да дишам в този дом.
За да има мир, трябваше да се откажа от самата себе си.
Спрях да се виждам с приятелки той не ги обичаше. Казваше, че щом няма приятели, и аз не трябва да имам. Не ме спираше, но погледите му ме караха да си остана вкъщи.
Спрях да се обличам хубаво. Не харесваше пъстрите дрехи, грима, токчетата. Според него, жена на моите години не трябва да се кипри.
Не се смеех вече, не разказвах забавни истории, не мечтаех.
Живеех. Работех. Чистех. Готвех. Спях.
Веднъж-два пъти в годината ходехме на почивка. Разбира се само двамата. Без приятелска компания. Той не обичаше никого.
И търпях всичко. До край.
Но тялото не издържа…
Тази рутина, постоянното напрежение и самотата ме прекършиха.
Разболях се.
Диагнозата беше жестока онкологично заболяване.
Светът ми се срина за секунди.
Не знам колко ми остава.
Но знам едно ако можех да върна времето, нямаше да живея така.
Никога нямаше да позволя да стана сянка на себе си.
Никога нямаше да дам на мъж правото да управлява живота ми.
Нямаше да се откажа от себе си заради илюзия за семейство.
Сега вече е късно.
Синът ми порасна, има свой живот. Родителите ми са стари, грижа се за тях, доколкото мога.
А мъжът… Той ми казва, че ме обича. Че ще бъде до мен.
Но това вече не ме топли.
Не живях така, както исках.
Бях вярна съпруга. Търпелива. Мека. Чаках го. Обичах.
А той… Той просто живя както си иска.
Ако можех да се върна назад…
Бих избрала себе си.
Сега мога да кажа само едно: не живейте като мен.
Не поставяйте себе си на последно място.
Не се губете заради връзки, които не ви правят щастливи.
Животът е твърде кратък за чакане.
Преди 25 години мъжът ми замина за чужбина… Стресът и тревогата ми донесоха рак – изповедта на една българка за живота в сянката на раздялата и цената на отдадеността
