Мъжът се прибра у дома в Пловдив и, без дори да си събуе обувките или да свали лекото си сако, извика с необичаен трепет:
Цветелина! Трябва сериозно да поговорим…
Още преди да си поеме дъх, с очи по-широки от луната:
Аз съм влюбен!
“Сега вече всичко е наопаки”, помисли си Цветелина. “Средната възраст ни връхлетя по-бурно, отколкото последната пролетна буря над Марица. Добре дошла, съдба…” Тя не каза нищо, но за пръв път от седем или осем години попи съпруга си с дълъг, изпитателен поглед.
Казват, че преди смъртта животът ти пробягва пред очите като тамян над икона. При Цветелина зазвънтяха стъклени мъниста от общата им история, където трамваите на София и снежните хълмове на Родопите се смесваха в странно кънтяща мъгла. Запознаха се по най-обикновен начин онлайн. Цветелина си намали възрастта с четири години, а бъдещият ѝ съпруг добави пет сантиметра към ръста си и така като с паче перо в мляко се напаснаха.
Цветелина вече не помнеше кой пръв написа, ала ясно бе, че писмото на Тодор (така се казваше той), бе меко и леко с вкус към самоиронията точно по български, като кисело мляко с череши. Беше на трийсет и три и осъзнаваше реалните си шансове на пазара за брак, където жените, като чушки на есенен пазар, бяха подредени на сергии според свежестта. Тя реши за първа среща да си облече бялата риза на баба, да сложи във фибата стъклени топчета, да грабне сборника със стихове на Дебелянов и да мушне в чантата домашни курабийки.
Първата им среща протече учудващо леко, сякаш над Пловдив се бе разлял розовобуен залез. Любовната им фиеста растеше с темповете на наводнение в Искър напролет. След шест месеца срещи в градинките и под дъжда по Главната, многократни родителски въпроси дали ще има внучета докато сме живи, Тодор смело поиска ръката ѝ пред локва в Капана.
Семействата се събраха бързо сватба в тесен кръг, с банички и вино от рибницата на вуйчото. Нарочно избраха най-скоро възможната дата, по български припряно, за да не се отметне нечия строга леля с черна забрадка.
Цветелина смяташе, че животът им върви добре. В дома им царуваше климат континентален балкански ту топло, ту хладно, ала винаги някак уютно, без горещините на пустинна страст, ала с много уважение и разбиране ех, щастие по български, какво повече? След няколко седмици от сватбата Тодор свали образа на галантния кавалер, извади анцуга и започна всяка вечер да я разсмива с шеговити забележки за комшиите и киселата зелка.
Тя, като типична българка с по-сложна душа, свали ролята на кулинарка-интелектуалка, която никога не дава вид какво я боли и се отпусна още повече с напредването на бременността, когато тежестта й стана причина да загърби всички роли и да облече пухкавия халат на баба си от Шумен.
Дори и след като изхвърлиха всякакви стари очаквания, никой не избяга, нито веднъж не повдигна глас за предразсъдъци това убеди Цветелина, че правилният избор е направен и спои още повече тяхната родова връзка, както шевицата споява плата.
Дневната рутина и възпитанието на двете им деца едно след друго като два снежни човекчета люлееха лодката на семейството като Дунавския ферибот, но тежка буря не ги срази; след всяка житейска вълна отново силно и стабилно плаваха напред.
Щастливите баби и дядовци помагаха, където могат, в службата напредваха, макар и бавно като влака до Варна през зимата, не забравяха за пътуване до морето, за книги, за себе си, и най-важното за времето заедно, без да надхвърлят типичния български сценарий.
Вече дванайсет години женени, през това време Тодор не бе кривнал, дори и с лека авантюра, макар да имаше пълна свобода за това. Цветелина се усмихна, представяйки си го как флиртува една неловка смешна сцена, като Пижо и Пенда с разменени сукмани. Още в началото на връзката си осъзна, че Тодор не умее да прави комплименти по класическия начин и оттогава изразява възхищението си с очи, които се отварят като вратата на стар влак.
През годините тя се усъвършенства във филтриране на емоциите му по този нестандартен поглед: от чиста изненада, през задоволство, та чак до лек недоумяващ гняв и крайно възхищение. Представи си как той прави комплимент след комплимент на някакво мишле, с очи ставащи все по-големи, по-големи…
Суха тръпка премина по гърлото й, докато в ума ѝ Тодор се трансформираше в чудак с огромни очи и тя, леко нервно се усмихна:
Е, как се казва твоята мишка…?
Сега очите на Тодор наистина се изпълзяваха към челото, цялото му тяло се разтресе като стара крушка и заеквайки, прошепна:
Как… как можа… да познаеш, че съм влюбен в една мишка?! Ти си направо вълшебница… Просто не можах да я подмина толкова е нежна, мека, прекрасна… същинска твоя мини версия…
И извади изпод ризата си малко сиво мишле с розови уши и черни, като маслини, очички.
В този момент Цветелина нищо не чуваше. Тя гледаше със зяпнало изумление към своя съпруг, новата му приятелка и техните общи усмивки и беше щастлива, че той се е влюбил точно в тази мишка, която беше толкова нейно отражение…
Мъжът се прибра у дома и, без дори да събуе обувките или да свали якето, възкликна: “Лина! Трябва сериозно да поговорим…” — и веднага, с широко отворени очи, продължи: “Влюбих се!”
