Когато Радослава доведе Стоименка от детската градина, съпругът ѝ Красимир веднага усети нещо нередно. Беше очевидно, че жена му е в странно, разтревожено състояние.
“Нещо се е случило, Ради?” попита той, вече и неговият глас излъчваше безпокойство.
“Случи се, Краси, случи се. Тя хвана мъжа си за ръка и го отведе в другата стая, далеч от ушите на сина им. Изглежда, че ще ни изгонят от градината.”
“Какво?” лицето на Красимир се изкриви. “Как е възможно? Ние редовно плащаме таксата.”
“Не знам дали е възможно или не, но завеждащата ми каза на чист български, че ако не успокоим сина си, ще излети от градината като корк от бутилка.”
“Буквално така каза?”
“Да, буквално. Но го каза насаме и много тихо. Ясно ми го изрече. И добави, че родителите искат да напишат колективна жалба срещу нас. Дори до полицията.”
“Ти май не говориш сериозно!” Красимир слушаше жена си с недоумение, не разбирайки какво е направил техният мил, весел син. “Защо искат да пишат жалба?”
“Защото Стоимен удря всички деца в групата.”
“Нашият Стоимен?” Красимир почти се засмя, но се спря. “Толкова малко, крехко дете и удря всички?”
“Да! Блъска безразборно, така каза завеждащата!”
“И момиченцата?”
“Не знам!” отчаянно отвърна Радослава. “Не уточних. Щом чух това, втръсхна се. Грабнах Стоименка и изтичах оттам. Ако ни изгонят, Краси, какво ще правим? Къде ще го настаним? Тогава ще трябва или аз да напусна работа, или ти А какво ще правим с ипотеката? Полудявам!”
“Спокойно, не падай в безсъзнание още сега!” мъжът замисли се. “Първо трябва да разберем какво се е случило с нашето дете.”
“По пътя го питах, но не иска да признае. Мълчи и само надува бузи.”
“Ти си го питала. Сега ще го попитам аз.”
Когато Красимир влезе в детската стая, синът му си играеше спокойно с любимите колички.
“Така, Стоимен, трябва да поговорим сериозно,” строго каза бащата.
“Мхм” автоматично отвърна детето, не откъсвайки поглед от играта. “Давай, тате, говори си.”
“Първо спри да играеш,” още по-строго изрече бащата.
“Краси, говори спокойно с детето!” зад него се чу гласът на Радослава.
“Да, тате, говори спокойно,” почти подигравателно повтори синът, все още движейки количката си.
“Признай се на нас, на мама, защо удряш децата в градината?”
Стоименът замръзна с играчката в ръка, избегна поглед на баща си и промулча.
“И момиченцата ли ги удряш?”
“Не, момичета не ги бия,” тихо отвърна той. “Те нямат за какво.”
“Значи, момченцата се заслужават?”
“Още как”
“И за какво, ако не е тайна?”
Синът погледна недоволно баща си, после майка си.
“Ами ако е тайна?”
Погледът на детето беше такъв, че Красимир дори се почувства малко неловко, но бързо се оправи.
“Така, Стоимен, син ми си или не?”
“Ами, син.”
“Ако си ми син, значи няма как да имаме тайни един от друг.”
“С теб, тате, няма” неохотно се съгласи момчето. “Но с мама”
“Какво?” майката го погледна изненадано. “Какво говориш, Стоименке? Криеш нещо от мен?”
“Мхм.”
“Но защо?”
“Защото са мъжки”
“А, мъжки са” Красимир намигна на жена си. “Извинявай, мамо, но наистина, ако са истински мъжки тайни, по-добре да ни оставиш сами.”
“Добре де” Радослава направи недоволно лице и излезе.
“И да не подслушваш!” извика ѝ след мъжът. Тогава се обърна към сина си и понижи гласа: “Хайде, мъжко, кажи ми защо биеш момченцата?”
Стоимен дълбоко въздъхна, обърна гръб на баща си и прошепна:
“Те се притискат към нея.”
“Какво?” не разбра бащата. “Кой къде се притиска?”
“Те момчетата”
“А към кого се притискат?”
“Към Ваня Димитрова.”
“Тя коя е?” изненадан попита Красимир.
“Нашата бавачка. Тя ги гали по главата, а те я прегръщат. Здраво-здраво.”
“И какво от това?”
“Не ми харесва.”
В очите на бащата проблесна интерес.
“Защо не ти харесва?”
“Защото само аз трябва да я прегръщам.”
“Защо пък само ти?”
“Тате” Синът го погледна уплашено. “Как не разбираш? Нашата мама само ти я прегръщаш! После добави: И аз. Но аз съм син. Другите чичковци не я прегръщат!”
“Но мама ми е жена,” усмихна се бащата.
“Ваня Димитрова ще бъде моя жена,” изшепна още по-тихо момчето. “Когато порасна. Разбираш ли? Ще се оженя за нея”
“А, ето какво” На бащата му се искаше да се засмее, но се сдържа. “Значи ти влюби се в бавачката, нали?”
“Мхм” кимна момчето и свали глава.
“И ревнуваш”
“Но и ти ревнуваш мама” пробърмори в оправдание синът.
“Кой ревнува? Аз?”
“Разбира се. Винаги се карате за това.”
“Ох, сине” Красимир се загуби, не знаеше какво да каже. “Значи, и в теб се пробуди наследственият порок. Няма да повярваш, но дядо ми беше такъв,
