Главното е да вярваш
Когато Десислава ми съобщи, че след осем месеца ще стане майка, от изненада загуби говора си и след това не успя да задържи емоциите. Тя се притисна бузата до рамото на младия лекар, който я опакоси с новината, и заплака.
Плака от радост, защото беше сигурна, че Димитър ще се радвана и ще спре да се къса с приятелите си в гаража, ще се включи в сериозни неща.
Никола Петров, който беше нов в частната клиника само от няколко дни, я прегърна внимателно и също почти се разплака. Тя беше неговата първа пациентка. В очите ѝ блестеше толкова благодарност, че му беше трудно да запази спокойствие. Но като лекар той се опитваше да остане хладнокръвен – защото е задължението на всеки лекар.
Но дали лекарите не са хора? Не ли им липсват човешки чувства? Разбира се, че имат.
Докато Десислава плачеше на рамо, Никола леко прибра ръкава на халата си към очите и бързо отдръпна ръката, когато тя се наведе.
— Благодаря Ви, господин Петров, за тази прекрасна новина! — каза тя.
Тя се сбогува с мъжа си и побърза към вкъщи.
Димитър не беше в апартамента. Единственото свидетелство за неговото присъствие бяха разпилени вещи. „Странно…“, помисли Десислава. Обикновено след нощната смяна той се връщаше и незабавно се пръсваше в сън.
Тя събра багажа си и започна да звъни на любимия, но той постоянно отхвърляше.
— Навярно отново е намерил подработка, — помисли тя и започна да готви вечеря.
Беше му трудно да каже, че е бременна – това би било твърде банално. Искаше да създаде романтична атмосфера, макар и неофициална, и да го изненада.
Намерила в интернет рецепти за необичайни ястия, които никога не беше пробвала, тя се захвана с готвенето, надявайки се да успее преди Димитър да се прибере.
Любимият пристигна около полунощ… Първо се бореше с ключа в тесната цепка на ключалката, кълняйки се на целия етаж. След това се мъчеше да свали обувките, като се оплакваше още десет минути.
Десислава всичко това чуваше, но се страхуваше да излезе. В нашето семейство това се случваше често и тя вече беше научила, че не е добре да се появяваш под гореща ръка.
— Десислава! Идете тук!
Тя излезе от стаята и се отправи към коридора. Това не беше онзи Димитър, когото тя чакаше. Появата му беше почти неузнаваема, но тя го обичаше и винаги му прощаваше.
— Димитре, какво става? Защо не отговаряш на обажданията?
— Не отговарях, защото бях зает! — отговори грубо. — Има ли нещо за ядене у дома?
— Да, вече съм приготвила вечеря, но е охладена. Да я затопляш?
— Не е нужно!
Той мине покрай нея, сякаш минаваше пред мебели, и се седна на кухненския масив.
— Какво е това?
Десислава влезе в кухнята, погледна салатника, който Димитър държеше в ръка, и каза:
— Салата с калмари.
— Нямаш ли нещо нормално? Знаеш, че не обичам тези изискани ястия.
Изведнъж Димитър избухна, хванал салатника и го хвърли в стена. Две чинии с тарталети и метална тава с пържена риба летяха след него. Ако не били съседите, които чуха шума и повикаха полицията, никой не знаеше какво би се случило.
На следващия ден Десислава се чувстваше слаба и не можеше да се изправи от леглото. Чувайки как ключалката се отключва, тя скочи и побягна към коридора. Димитър беше трезвен, но мрачен. Без да се извини за вчерашното, той извади от тайника левовете, които бяха спестявали за сватба, и се готвеше да замине.
— Димитре, имаме дете! — извика тя след него.
Той спря, се обърна бавно и я погледна с празен, отдалечен поглед. След пет минути мълчание каза „Поздравления“ и излезе.
Тя беше сигурна, че Димитър ще се радва, но от него не получи това, което очакваше.
След това животът й се превърна в кошмар. Човекът, когото обичаше, се връщаше късно нощем, правеше скандали и сутринта тихо излиташе. Това продължи две седмици, докато силна болка в корема я принуди да потърси спешна помощ.
Докторите съобщиха, че е настъпил внемет, и светът за нея стана черно-бял.
Десислава без да се мъчи премести се при майка си, която живееше в друг край на София, а Димитър…
Той дори не забеляза липсата й. Продължи да се вее до късно с приятелите, а вкъщи се къпе в
