ЧУЖДИ ПИСМА.
Термосът беше стар, китайски, с надута стъклена колба и изтъркана от многото миене от дракона. Той оцеляваше от времето, когато в нашата къща в Бойчиновци се правеха летни чаени събирания на верандата, където ароматът на домашно варено конфитюр изпълваше въздуха и цялото съседство се стичаше около мамини вишнички сладкиши. Защо термос, а не чайник? Майка смяташе, че в термоса чаят се запазва посилен и не се охранява толкова бързо. На децата не им пукаше те и така идваха за сладкишите.
Радка внимателно отвинти мръсната желязна капачка, следвайки износената резба, и наля до ръба чаша с мътно синьо петно на мястото, където преди беше василек. Чашата, съвременник на термоса, и малката месингова лъжичка с надрасквания от гвоздец, с който петгодишната Радка се опитваше да избие черното, тези стари вещи от къщата в Бойчиновци бяха за нея мостът, който свързва човек с неговото минало. До Бойчиновци пет хиляди километра, до детството тридесет години назад
Радка прибра до себе си кутията със свежи писма, донесени от дежурния, и започна да прелиства конвертите, докато не намери желания. Познатият почерк гласеше: Василев Андреј Петрович и добавяше в скоби (лично в ръце). Но лично в ръце не можеше да се изпълни първо съдържанието на писмото трябвало да го прегледа инспектор Белова, а едва след това се предаваше на получателя. Радка беше цензорка на затворнически писма.
Тази рядка професия я падна с късното й омъжване. Съпругът й Николай Петров, ръководител на колонията, сериозен и закотвен човек, не знаеше как да задоволи жена, която копнее към дома. В селото им имаше само колонията, поликлиниката и пощата. Училището бе затворено, децата на служителите се возеха до града с автобус. На Николай предлагаха длъжност учител по български и служебен автомобил, но болестта му не му позволяваше да мърда по късовете на пътя. Децата им нямаше. След шести месеца без работа, Радка се съгласи да чете съчинения но не училищни, а затворнически. Първоначално поправяше грешките, после обаче се научи да ги игнорира. Четенето на чужди писма беше неудобно, като да глезеш в катинара, но Радка свикна еднообразието заглуши чувството за вина. Тя търсеше забранени теми, шифрирани в думи и цифри, престъпни планове и понякога вулгарност (в затворническите писма мати се забранява, почти едновременно с разрешението в художествени книги). Някои откъси изтриваше, други изпращаше на психолозите, трети към оперативната служба. Работата се превърна в рутина, но поне отклоняваше от досадните мисли.
Един ден до нея дойде странно писмо.
***
Това сутрин след късната спорка с Николай за изтеклия кафе, Радка безмълвно избри мръсната лъжица от плота, напълни стария термос до горе и, отказвайки се от колата, тръгна пеша към работа. Сив, безснежен ноември клати сухи листа по покрита с лед земята. Оцелелите клатеха от вятъра, чакайки съдбата си. От другата страна на железопътната линия се навежда без снежна гора. Тук всичко е мразовито. Радка знаеше, че каквото и да облечеш, ще се замръзнеш такова е времето. Затова всеки ден носеше термоса.
Кимна се към дежурния, премина контролния пункт, се изкачи по шумаещата стълба до втория етаж, отвори с ключа охладения за нощта кабинет и след първата глътка топъл чай се потопи в обичайната си работа. В едно писмо майка на затворник Телегин се ядоса на съпруга за скрити пари, в друго дъщерята се оплакваше от алчността на отчима, в трето заочна булка молеше своя заек да изчака още няколко месеца, без да знае, че той има още две такива булки в други градове Там имаше и списъци с предмети, вложени в пакети, наставления от болни роднини, искания за развод и бърза сватба, известия за бременност, заплахи и обещания, планове за нова живот след освобождаването.
След като изпразни чашата, Радка с умелостта на острило отряза следващия конверт:
Скъпи Андрю! Синко! Обичам те и се гордея! пишеше непозната майка. Знай, че постъпи като истински мъж. Татко би направил същото. Съдбата ни е в ръцете твоя сила беше фатална за лошия човек. Ако би минал мина, можеше да загине момичето, което защити. Моля Бога да прости грешката ти. И ти се моли, сине.
Радка се облегна на гърба на стола такива писма никога не й се случваха. На обратния адрес стоеше Белоград само на късо от Бойчиновци. Тя продължи да чете, но вече поразлично от другите писма.
Сине, намерих тетрадката ти и вече прехвърлям първите глави в компютъра. Не става ми много бързо зрението ми е слабото, ръцете ми също. Първо натискам грешните бутони. Ще се приспособя. Можеш да ми пращаш ръкопис в писма, това е позволено, а аз ще ги преписвам. Не спирай, пиши! Годината ще мина, животът ще продължи.
Тя остави писмото кой може да прости на човек всичките му грехове, освен любяща майка и Господ? А за нея, Радка, вече няма кой да я опрости майка й не е от три години. Отрови очите си, набра номера на затворническия психолог.
Фьодор Николов, имате нещо за Василев от трети отряд?
Момент в телефона се чу клавишен стук. Нищо, само първоначален разговор. Андреј Петрович Василев, роден 1970, член 109, осъден за година. Пристигна преди две седмици. Нещо в писмата не е наред? в гласа му прозвуча безпокойство.
Не, няма проблем, замръзна Радка, без да обясни интереса си. По-добре говорете с Телегин, той остави жена без пари.
От тогава Радка изчакваше писма. Но конвертите летяха само в една посока. Майка на Василев разказваше на сина за Соне възрастна дъщеря, живееща сама, пращаше поздрави от познати и споделяше стари новини. Винаги завършваше с Чакам те, сине. Моля те, за теб се моля. Тези редове я караха да се разплачат, но тя ги отричаше като умора.
***
Последните ноемврийски дни минаваха, а снегът не се появи. На една вечер, докато яде, Радка попита раздразнения съпруг:
Кольо, кажи, дали би отишъл в затвора за мен?
Какво, да извърша престъпление в твоя чест? спря да дъвче и сложи вилицата си.
Не точно. Ако някой те нападне на улицата, щеш ли ме защитиш?
Кой те е нужен, старино? го потупа по рамо. Какво значи нападение? се зачуди.
Тя му обясни, че ако имат дете и го нападнат, какво би направил. Той се ядоса, но след това се успокои и предложи да вземе котка. Тя се изнервя не за котка, а за него.
Какво става, ако някой осъден по 109тa статия бъде спасен от теб? запита.
Имаме два такива в колонията. И какво? отговори той.
Значи благородството се наказва? продължи тя.
Той се усмихна, вдигна пръста и каза, че само онези, чиято доблест завърши със смърт, попадат в затвора.
***
Краят на зимата донесе леки снежинки, а на масата й падна отговорно писмо от майка на Василев. Радка, докато отрязваше конверта, се поръси от пръст.
Мамо, здравей! пишеше затворникът. Съжалявам за мълчанието. Ти си права: година мина, животът продължава но какъв? Ако някой иска моята писмена работа, то само за мен и за теб е време да прекараме. Соне няма да чете. Не я натискай да ми пише, тежи и за нея. Не се уморявай пред компютъра просто събирай писмата в кутията, ще дойда и ще се справя. Пратвам ти две глави, повече не мога теглото на конверта е ограничено. Не се пише тук.
В конверта имаше тънки почти прозрачни листчета. Радка се чудеше дали да ги провери, но ги скри в конверта и го пъхна в чантата, мислейки, че никой няма да забележи един ден закъснение.
Така затворникът получи първия тайнен читател.
***
Нощем Радка четеше в тъмната кухня с клетъчен абажур. Пред нея стоеше термосът с чай ако Николай се появи, винаги можеш да се оправдаеш с болно гърло. Гърлото болеше, но още повече душата разтърсена от писмата.
Ръкописът на Василев я задържа. Той описваше живота, включително събитие, което го вкара в затвора. Героят се казваше Петър Василев Андреевски така името се пренареди, подсилвайки автобиографичността. Описанията на природата бяха живи, сякаш авторът ги виждаше зад решетките на колонията, минавайки покрай железопътната линия, гората и будките. Когато Петър се връщаше в детството, Радка си спомняше летните каникули в Бойчиновци, майка, чай на верандата и сладкишите Те споделяха едни и същи мисли, виждаха света със същите очи, обичаха го и съжаляваха за неговите недостатъци. Писмата бяха без грешки, а червената писалка стоеше над реда, като обикновено.
Може ли да се върнеш назад? питаше Петър, измервайки тесните стъпала между решетките и вратата на камерата. Глупав въпрос! Стои ли си да мислиш за него? Да се съжалиш? Ако вече не можеш да промениш нищо, откъде идва тази безкрайна тъга? Защо задържаме предмети от миналото, докато сърцето ни кърви от спомените? замисли се Радка, поглеждайки към термоса с охладеното си кафе.
Тя вдигна листа, скъса го и го остави, а сутринта върна писмото в общата купчина проверени кореспонденции, чакайки нови глави.
Седмици минаваха, зимата отстъпваше. Първите знаци за пролет висящи по ъглите на затворническите блокове гъсти кристали, се появиха в ръкописа и после в реалния живот. Разказът се разрастваше като млад ябълков клон. Веднъж се появи нова героиня:
Тя се прибра у дома изтощена. Сваля палтото в предната стая, вкарва студените крака в пантофи. Къщата е празна, също така и душата ѝ
Радко, ти си у дома? извика Николай, прекъсвайки празнотата.
Да. отвърна тя.
Той, дъвкайки сандвич, й каза, че е умряла с това, че не е себе си отдавна.
***
Двадесетото април, в деня, в който майка й почина, я прескочи мисъл за бягство. Сутринта отиде в градския център първо църква, после пазара. ВС усмивка, изпълнена с надежда, тя остави последния лист на столицата, решена да живее свободно, без писма, без тайни, само с топлия термос в ръка.
