Сънувах един странен сън. Мъжът ми, Иван, произхождаше от шумно, многолюдно семействотрима братя, две сестри. Всички отдавна имаха собствени домове, деца, съпрузи. И все пак неизбежно се натрапваха при нас. Не за кафе, а за истински пиршества. Винаги имаше повод: рожден ден, имен ден, годишнина. И винаги у нас. Защото, както казваха, у вас е удобно, къщата е голяма, има градина. Ние наистина бяхме купили просторна къща в покрайнините на Пловдивслед години труд и спестявания. И щом се появиха тераса, скара, парче тревна площ и място за паркиране, цялото семейство реши, че това оттук нататък е тяхната втора вила.
Отначало дори ми харесваше. Бях отраснала сама, без братя и сестри. Радвах се да бъда част от едно голямо семейство. Слагахме масата, нарязвахме месото, смеехме се заедно. Но после стана мъчение. Знаете ли какво е да готвиш за петнайсет човека? И никой никога не питаше дали да помогне. Жените се настаняваха веднага в сянката с чаша вино, мъжете отиваха да палят скарата. А аз, още от зори, бях в кухнята. Нарязвах, пържах, перех, белях. Поднасях чистите чинии, събирах мръсните. Само Иван подаде глава с виновна усмивка: Искаш ли помощ? Сдържайки досадата, кимвах: Ще се оправя
Но най-лошото не беше това. Беше да се намирам пред гоститеразпусната, в престилка, без грим. Тевинаги изискани, сякаш отиваха на бал, а не в къща на село. И аз исках да облека хубава рокля, да се среша, да седна с вино. Но нямах време. Бях персоналът.
След тези вечери Иван сам переше купищата чинии и ме изпращаше да си почина. Виждах, че е изтощен. Един ден почивка седмичнои той се губеше в виковете на децата и шума от разговори. Той, който искаше да си почине, да поръча пица, да гледа филм. Но не искаше да се скара със семейството. И аз мълчах. Докато един ден не се обади брат му.
Празнуваме рождения ми ден у вас, както обикновено.
Иван затвори телефона, обърна се към мен и каза:
Утре ставаш, обличаш най-хубавата си рокля, срешаваш се, ако искашслагаш грим. Можем дори да ти купим нещо ново. Нов кухнята не влизаш. И дори пръст. Ясно ли ти е?
Но какзапочнах.
Не. Да си донесат храната. Ти не си готвачка, нито прислужница. И ние имаме право да си починем.
Кимнах безмълвно. Беше странно, но приятно.
На следващия ден цялото семейство се нахвърли. Усмивки, кутии с торти, месо в чанти. Но на масатанищо. Разменяха объркани погледи: къде са салатите, къде е стопанката? Тогава Иван излезе спокойно и обяви:
Ето новите правила. Ако искате празник, участвайте. Жена ми и аз сме уморени. Тя няма да ви сервира. Или всеки носи нещо, или намирате друго място за гуляи.
Настана тишина. Ядоха, но без предишната веселост. Разговорите се тънеха. Но следващия път, за пръв път от години, една от сестрите покани всички у нея.
Оказа се, че могат. Когато поискат.
