Твоята жена наистина ли е такава, каквато си мислиш?
Стоян, не исках да ти го казвам в сватбения ден Но знаеш ли, че жена ти има дъщеря? колегата ми ме закова на място.
Какво имаш предвид? отказвах да повярвам.
Жена ми, като видя твоята Ралица на сватбата, шепна:
“Интересно дали младоженецът знае, че годеницата му е оставила дете в дом за сираци?”
Представи си, Стоян! Почти се задавих от изненада. Жена ми е акушерка в родилния дом. Тя си спомни Ралица заради белег на врата ѝ. Каза, че Ралица кръстила дъщеря си Елица и ѝ дала своето моминско име Димитрова. Това беше преди пет години.
Седях смаян. Ето ти и новината!
Реших да разбера всичко сам. Не исках да вярвам на клюки. Разбира се, знаех, че Ралица не е невинно момиче когато се запознахме, беше на тридесет и две. Но защо да изоставиш детето си? Как можеш да живееш с това?
Благодарение на връзките си бързо открих детския дом, където беше Елица Димитрова.
Директорката ме запозна с едно усмихнато момиченце:
Запознай се, това е нашата Елица. Колко години си, скъпа?
Не можех да не забележа лекото кривогледство на детето. Сърцето ми се стисна. Вече я чувствах своя. Тази малка беше дъщеря на жена, която обичах! Баба ми винаги казваше:
“Детето може да е криво, но за родителите си е чудо.”
Елица дръзко се приближи:
Четири годинки. Ти ли си моят татко?
Заекнах. Как да отговоря на дете, което във всеки мъж вижда баща?
Елице, искаш ли да имаш мама и татко? въпросът беше глупав, но вече исках да я взема вкъщи.
Искам! Ще ме вземеш ли? погледна ме с надежда.
Ще те взема, но малко по-късно. Ще изчакаш ли, зайче? гърлото ми се стисна.
Ще чакам. Няма да ме излъжеш? Елица стана сериозна.
Няма целунах я по бузата.
Вкъщи разказах всичко на жена си.
Ралице, не ме интересува миналото, но трябва да вземем Елица. Ще я осиновя.
А мене ме пита ли? Искам ли аз това дете? Още и кривогледства! Ралица повиши глас.
Това е твоята кръв! Ще оперираме очите ѝ. Ще бъде добре шокира ме нейната твърдост.
Напоследък я убедих да продължим с осиновяването.
Минала година Елица влезе в жилището ни за първи път. Всичко за нея беше чудо. Очният специалист коригира зрението ѝ за година и половина. Радвах се, че не се наложи операция. Дъщеря ми стана като миниатюра на Ралица. Бях щастлив две хубавици вкъщи: жена ми и дъщеря ми.
Първите месеци Елица не можеше да се насити. Спаше с пакетче бисквити. Не можехме да ѝ го отнемем. Детето явно е изпитвало глад. Това дразнеше Ралица, а мене учудваше.
Опитвах се да съживя семейството, но Жена така и не обикна дъщеря си. Ралица обичаше само себе си еёто ѝ беше като замръзнало “аз”.
Споровете ни се разпалваха все повече, а източникът на гнева беше Елица.
Защо докара тази дивачка у дома? Никога няма да стане нормален човек! викаше Ралица.
Обичах я толкова много, че не си представях живот без нея. Майка ми веднъж ми каза:
Синко, твой избор, но видяхме Ралица с друг мъж. Няма да намериш щастие с нея. Не е искрена, а коварна.
Когато обичаш, не виждаш недостатъците. Любовта те заслепява. Ралица беше моят идеал Докато Елица не отвори очите ми.
Учудваше ме безразличието на жена ми към детето. Дори се опитах да се отдалеча, но не успях. Един приятел ми каза:
Ако искаш да разлюбиш жена, измери я с шивашката лента. Народна мъдрост, както и да го гледаш.
Шегуваш ли се? попитах.
Измери гръдния обем, талията, бедрата. Така ще я разлюбиш приятелят се правеше, че се шегува.
Все пак реших да опитам. Не губех нищо.
Ралице, ела да те измеря поканях я.
Тя се изненада:
Очаквам ли нова рокля?
Да измерих я церемониално.
Експериментът приключи. Обичах я също толкова. Засмяхме се на шегата.
Скоро Елица се разболя. Треска, кашлица, хрема. Детето не я оставяше на мира, носейки куклата си Мая. Радвах се, че вече държи кукла, а не бисквити.
Обожаваше да я преоблича. Но сега куклата беше гола Елица беше твърде слаба, за да я облича. Ралица извика:
Стига вече! Нямам мир! Лягай си!
Елица притисна куклата и продължи да плаче. Изведнъж Ралица ѝ я изтръгна, отвори прозореца и я хвърли навън.
Мамо, това е любимата ми кукла! Ще замръзне! Елица заплака още по-силно.
Изтичах да я търся. Асансьорът не работеше. Слязох по стълбите от осмия етаж. Куклата беше заседнала на клонче, с главата надолу. Извадих я, отърсих снега. Топейки се, снежинките по лицето на гумената кукла приличаха на сълзи.
Качвайки се обратно, знаех, че ще избухна. Нямаше оправдание за постъпката на Ралица. Влязох в стаята на Елица. Детето беше заспало до леглото си, с глава върху възглавницата. Леко я наредих, а куклата сложих до нея.
Ралица четеше списание в хола, без и капка грижа. Тогава любовта ми към нея умря. Изсъхна, стопи се, изпари се. Разбрах, че Ралица е красива, но празна като бонбонена опаковка.
Жената явно усети всичко.
Разведохме се. Елица остана с мен, а Ралица не възрази.
По-късно я срещнах. Усмихна се:
Ти беше само трамплин, Стоян.
Ралице, имаше искрящи очи, но черна душа вече можах спокойно да го кажа.
Тя скоро се омъжи за успешен бизнесмен.
Жал ми е за мъжа ѝ. Такава жена не бива да е майка прогласи майка ми.
Елица отначало много я тъгуваше, искаше да я докосне.
Но новата ми съпруга Таня успя да стопи сърцето ѝ. Сякаш истинската майка я отхвърли втори път. Беше непостижимо за мен.
Таня с безкрайна любов и търпение се грижи за Елица и сина ни Борис. Животът ни намери истинския си път. Научих, че истинската семейна топлина не идва от външната красота, а от сърцата, които обичат безрезервно.
