Днес в дневника ми ще запиша всичко, което се случи откакто докторът погледна изследванията ми и незабавно извика ръководителя на отделението.
“От колко време ви безпокоят тези симптоми?” попита лекарят, внимателно палпирайки корема на Мария Иванова.
“Около две седмици. Но острата болка започна преди три дни.”
Доктор Петрова намръщи чело, докато записваше в картона.
“Забелязали ли сте жълтеница по кожата и белите на очите?”
Мария мигна объркано:
“Има ли? Не съм забелязала нищо…”
“Лека, но я има.” Лекарят сложи химикалката настрани. “Трябва спешно да направим ултразвук и да вземем кръв за анализи. Можете ли да останете сега?”
“Да, разбира се. Днес нямам часове следобед.”
Следващите два часа се превърнаха в безкрайна поредица от процедурни кабинети, вземане на кръв и чакане. Ултразвукът показа уголемен черен дроб и някакво образувание, за което лекарят каза уклончиво: “Трябва да изчакаме всички резултати.”
Вкъщи Мария се върна изтощена. Не толкова болката я притесняваше, колкото несигурността. Двадесет и пет години преподаване на литература в училище я научиха да цени яснотата и точността.
Апартаментът беше пуст. Дъщеря ѝ Ралица учеше в друг град, а съпругът ѝ беше напуснал преди пет години за по-млада колежка. Котката ѝ Мурка, единственият верен спътник, скочи на скута ѝ, искайки внимание.
“Какво, старунко, ще пием ли чай и ще четаме ли Вазов?” попита тя, драсвайки я зад ухото.
Вечерта мина в опити да се разсее. Проверка на тетрадките, гледане на любимия сериал, обаждане на Ралица. Но мислите ѝ постоянно се връщаха към резултатите.
На сутринта доктор Петрова се обади сама:
“Мария Иванова, трябва да дойдете днес в поликлиниката. Резултатите са готови.”
В гласа ѝ се усещаше тревога, която се опитваше да скрие зад професионална стегнатост. Сърцето на Мария претръпна.
В кабинета беше тихо, само часовникът на стената отмерваше секундите. Доктор Петрова преглеждаше документи, избягвайки директен поглед.
“Мария Иванова, чернодробните ви показатели и билирубина са силно повишени. Има и други отклонения, които заедно с ултразвука…” тя се заколеба. “Мисля, че се нуждаете от консултация в областната болница. Вече се свързах с ръководителя на гастроентерологичното отделение, ще ви приемат утре.”
“Това… сериозно ли е?” Мария усети как гърлото ѝ пресъхна.
“Не искам да ви плаша преждевременно, но да, има причина за притеснение. Мария стисна чантата в скута си, погледна прозореца и видя, че навън бавно завалява първият сняг за сезона. Ще оправя това, прошепна тя, сякаш се заклеваше в нещо по-голямо от страха си. На следващата сутрин, докато закопчаваше палтото си, Мурка три пъти се заби в краката ѝ сякаш усещаше, че нещо се променя. Пътят към болницата беше дълъг, но тя вървеше бавно и права, сякаш носеше цялата си история в себе си, и знаеше, че дори и тя да не знае края ѝ, ще го посрещне с открит поглед.
