Великото решение
По пътеката на парка Радка се изкачи на моста и внезапно спря. Приближи се до парапета, леко се наведе и погледна надолу. Реката беше студена и тъмна, може би даже и не много дълбока, но ако случайно паднеш в нея Радка се уплаши от собствените си мисли и бързо тръгна напред.
Връщаше се от подругата си Герга, у която беше пренощувала, след като избяга от вкъщи след ужасен скандал. Майката на Герга, леля Мария, беше изключително добра и прие Радка с топлина.
Влизай, Радке, влизай, Герга е в стаята си, рече тя, без да пита защо подругата на дъщеря ѝ е дошла при тях толкова разтревожена през късния вечер.
Леля Мария знаеше, че нещо не е наред. Нахрани девойките, напои ги с чай и банички, след което ги изпрати да лягат. На следващия ден беше почивен, и Радка реши да се върне у дома не искаше да злоупотребява с гостоприемството на леля Мария.
Благодаря ви, лельо Марийо, ще си тръгна. Родителите ми сигурно се тревожат, каза тя и си тръгна.
След като преди моста, Радка видя малка църква. Колко странно досега не беше обръщала внимание. Много пъти беше ходила при Герга, понякога заедно бърборяха по пътя. Подчинена на някакъв вътрешен позыв, тя влезе вътре.
В църквата течеше служба, хората бяха малко, а тя се придвижи напред. Огледа се за първи път беше в църква. Видя голяма икона и започна да я разглежда. На нея млада жена нежно държеше бебето си. Радка стояше и гледаше, не можеше да откъсне поглед. Внезапно чу глас до себе си възрастна жена с кърпа шепна тихо:
Не се колебай, щерко, роди. Всичко ще бъде наред.
Радка се дръпна от изненада.
Откъде разбрахте? попита тя.
Ох, детенце, виждам какво те тежи, отвърна жената и се усмихна. Повярвай ми, всичко ще се оправи. Не си първата, нито ще бъдеш последната. Още никоя жена не съжалява, че е родила. А аз тук съм виждала много като теб.
Свещеникът четеше молитва, а бабата се кръстеше. Радка стисна ръце, сякаш да се задържи на това място, в този миг. Сълзите потекоха бавно по бузите ѝ, но вече не от страх от облекчение. Излезе от църквата с по-леки стъпки, погледна слънцето, което пробиваше през облаците, и реши да се прибере. Не бързаше, но вървеше сигурно, сякаш някой ѝ беше посочил пътя. Дома, майка ѝ я прегърна без думи не се беше държала точно както трябва, но сега, в тишината между тях, имаше прошка. Радка пое дълбоко въздух и каза тихо:
Мамо имам нещо да ти кажа.
