“Проклетата” стара къща
– Стигнахме! Разтоварвайте! извика шофьорът, като спря камиона пред старата дървена ограда и изключи двигателя.
Яна леко побутна Елица, която бе задрямала, облегнала се на рамото ѝ.
– Мило мое момиче, пристигнахме. Събуждай се.
Сънената Ели тръкна очи с юмручето си и се огледа наоколо, опитвайки се да види къщата.
– Мамо, тук ли ще живеем вече?
– Да, съкровище. Хайде! Трябва да разтоварим нещата и да видим какво ни чака.
Яна скочи от високата стъпка на земята и взе дъщеря си на ръце. Зад камиона се появи Петко, който бе пристигнал със собствената си кола.
– Всичко наред ли е?
– Да. Ключовете къде са?
– Заповядай бившият ѝ съпруг ѝ подаде връзката ключове. Документите за къщата са оставени на масата. Ще ги намериш. В събота ще дойда да взема Елица, както се разбрахме.
– Добре.
– Ще помогна с багажа и трябва да тръгвам. Имам доста работа.
Яна само кимна. В душата ѝ все още дълбаеха болезнени чувства, но знаеше, че ако нищо не може да се промени животът продължава. По-добре без излишни съжаления.
С Петко бяха заедно пет години. Преди месец Яна разбра, че той има друга. Не просто развлечение, а нещата били сериозни… и той мислел да създава семейство…
В началото Яна се чувстваше така, сякаш попада в паралелен свят. Всичко ѝ изглеждаше в сумрак. Какво да прави? Как да живее нататък?! Мислите ѝ бяха като объркани зайчета не можеше да се съсредоточи и сякаш светът се срина. Доскоро имаше силен гръб, сигурност и спокойствие със съпруга си, а сега нищо… Всичко се изпари, дори и вярата в хората. Ако най-близкият я предаде толкова леко, какво остава за другите? С Петко никога не се караха сериозно, общуваха нормално и затова Яна нищо не подозираше.
Новината беше шок. Тя я срина напълно.
Яна вършеше ежедневните задачи на автопилот, грижеше се за дъщеря си, готвеше, почистваше, работеше, но не можеше да се събере и да мисли дори една крачка напред.
Апартаментът, в който живяха с Петко, бе на родителите му.
Яна имаше само възрастна леля леля Лиляна, в съседния град. Единственият ѝ роднина. Тъй като не можеше често да я навестява, нае съседка, която носеше продукти, лекарства и наглеждаше лелята. Апартаментът, който бе наследила от родителите си, Яна отдаваше под наем, а парите се деляха поравно между нея и сметката на леля Лиля. Много пъти Яна предлагаше да разменят къщата на леля ѝ за по-удобна квартира в центъра, но старата жена отказваше категорично.
Когато Петко призна за изневярата си, знаеше, че Яна няма да прави сцени. Такава не е тя. Беше убеден, че Яна просто ще се затвори в себе си. Когато повече не можеше да крие благодарение на доброжелатели дойде вкъщи, изчака Елица да заспи и викна Яна в кухнята.
– Знам, че знаеш всичко. Няма да се оправдавам. Както се е случило. Имаме дете, трябва да мислим как това да не засегне Ели. Как мислиш да живееш занапред?
– Още не знам… Яна държеше чашата в ръце и не поглеждаше нагоре.
Вътре в нея бушуваше ураган. Въпросите “защо?” и “за какво?” не ѝ даваха покой, но отвън нищо не си личеше. Не искаше Петко да види какво става в душата ѝ. Болката я задушаваше. Но в нещо Петко беше прав Яна трябваше да помисли за Елица.
– Трябва сигурно да прекратим договора с наемателите на апартамента.
– Не е нужно. Виновен съм пред теб и пред Елица. Затова говорих с родителите си и… Яна, какво мислиш за това да се преместиш?
– Къде? тя най-сетне го погледна.
– Знаеш, че майка ми има наследствена къща в Странджа. Не е нова, има доста да се пооправя, но е здрава и топла. А леля Лиляна е на съседната улица. Майка ми иска да прехвърли къщата на теб и на Елица. Какво ще кажеш?
– Откуп? тъжно се усмихна Яна, но се замисли.
Може би това беше най-удачното решение. Нямаше желание да среща Петко и новата му любовница из улиците. Всичко познато ѝ носеше болка. Всяка разходка в парка напомняше за миналото.
Сега трябваше да мисли за бъдещето. Първо на Елица, после на себе си.
Какво губи? Градчето беше малко, но имаше добра детска градина, училище, поликлиника и всичко наблизо. Освен това единствената истинска опора леля ѝ също бе до нея. Елица беше малка и имаше нужда от майка си. Едва ли Петко щеше да е толкова отдаден, както преди. Значи трябваше да си намери работа…
Яна кимна решително:
– Съгласна съм.
– Договорени сме! Петко стана. Утре ще говориш с майка, когато идете при нотариус. Ще ти се обади. Аз тръгвам.
Докато излизаше, Петко се спря на вратата и тихо каза, без да я поглежда:
– Извини ме! Не исках да стане така.
Яна мълчаливо кимна, заключи вратата, плъзна се по стената и захапа ръкава на пуловера за да не събуди дъщеря си, се разрида тихо.
Това не беше плач, а вълчи вой. Като дете бе гледала филм за вълци и сега ѝ се струваше, че е най-близо до ранена вълчица.
Плака дълго. После ѝ се стори, че заедно със сълзите изтича цялата ярост към съпруга ѝ. Остана пустота като изгоряло кътче в душата ѝ. Една единствена мисъл препускаше там като жарена пеперуда трябвало да намери нещо хубаво, за да запълни тази празнина. Иначе ще потъне в бездънна яма на отчаянието.
Следващите седмици Яна мислеше само за преместването.
Ето я тя стои пред наклонената ограда на новата си къща и гледа през буренясалия двор, от който къщата едва се виждаше само покрива и част от верандата между дърветата.
Елица я дръпна за ръка:
– Мамо, хайде! Какво чакаш?
Те тръгнаха по пътечката, заобиколиха старата круша и видяха къщата.
Вътрешно Яна си каза това е Дом. Малко одъртял, но здрав, с чаровен мазакин и просторна веранда с цветни стъкла. Обграден от есенната градина, беше идеален за снимки. Яна извади фотоапарата и щракна няколко кадъра. Загледана в бъдещия си дом, усети, че тук ѝ харесва, а обемът работа я надъхваше.
Елица разглеждаше с отворена уста и палец в устата.
– Хайде, извади палеца от устата, малка госпожице! Къщичката те изненада, нали?
– Мамо, толкова е хубава!
– Съгласна. Но да видим вътре къде ще спиш.
– Да! Да влезем!
Изкачиха се по стълбите, преминаха верандата и влязоха. Просторно антре, оттам врати към кухнята и другите стаи. Яна обикаляше, размишлявайки как да нареди мебелите.
Къщата беше малка кухня, две стайчета долу и една мансарда, плюс голяма всекидневна-трапезария с кръгла маса и абажур, наметнат с плетена шал. Духаше влага, явно отдавна не беше палено. И все пак тук имаше уют и топлина.
– Яна! Всичко разтоварихме и платих на хамалите Петко надникна в голямата стая. Ще ти покажа какво и как работи с отоплението.
Бързо ѝ обясни, сбогува се и си тръгна.
Яна влезе в кухнята.
Сложи вода за чай и извади храна за Елица. Приготви яхнията и докато чакаше, взе почистващите препарати, за да избърше масата.
Кухнята беше малка, но много приятно подредена. Големи прозорци гледаха към градината. До единия стоеше маса, която Яна започна да почиства. Елица си люлееше краката на стол и се заглеждаше по шкафчетата и цветния абажур.
Внезапно нещо силно тропна на прозореца. Елица изписка, Яна подскочи и вдигна глава на перваза отвън се бе настанил огромен риж котарак.
– Хайде сега! Ще ни стряскаш така ли? въздъхна Яна. Ели, виж, какъв красавец!
Котката неотлъчно гледаше Яна.
– Какво ме изпитваш така? Влизай, като си решил! Нещо ще се намери да те почерпя.
Котаракът скочи и изчезна.
– Леле! Трябва покана, явно… усмихна се Яна. Ели, хайде да си измиеш ръцете! Ще обядваме.
Когато се обърна към вратата, ахна на прага стоеше котката.
– Как влезе? Вратата беше затворена!
Той мълчеше, но изобщо не се страхуваше. Разглеждаше ги с жълтите си очи, присвивайки ги мило, така че Яна неволно се засмя.
Извади късче варено пиле, раздроби го на парченца и го сложи в старо чинийче:
– Заповядай, ела да се почерпиш!
Котаракът гордо и бавно пристъпи към хапката и започна деликатно да яде.
Яна провери вратите и видя малък отвор в долната част на външната врата явно правен за котки.
Така значи разбирал си как да влизаш!
Когато Яна се върна в кухнята, Елица седеше на пода до котарака и му говореше нещо. Той я слушаше внимателно. За пръв път отдавна Яна се изсмя с цяло сърце:
– Истински събеседници!
Дъщеря ѝ и котаракът едновременно се обърнаха и за миг ѝ се стори, че котът също свива рамене като детето.
Вратата се похлопа, Яна посочи с пръст на Елица:
– Стой тук! и отиде да отвори.
– Здравей, аз съм съседката ти Павлина Григорова, но ми казвай леля Павла. Давай това жената подаде буркан с мляко. От козата ми! Пийте за здраве!
– Здравейте! Яна беше леко изненадана от този напор, но се сети, че трябва да е вежлива. Аз съм Яна. Приятно ми е! О, още топло е! Благодаря! Ела, заповядай!
Леля Павла не се дърпа, тръгна с Яна.
Яна сложи млякото на масата, а Елица се обърна:
– Здравейте! Аз съм Елица.
– Привет! Аз съм леля Павла.
– Много ми е приятно! А знаете ли чий е този котарак?
– Как да не зная?! Моя си е! Името му е Гошо. Ако прекалява с храната гонете го, вкъщи и без друго добре се угощава. Иначе ще се размързелува и няма да лови мишки.
– Имате мишки? възкликна Елица.
– Разбира се. И у вас ще има във всяка селска къща ги има, особено есента. Така че…
– Мамо, Гошо е спешно нужен! Нямаме котарак!
Яна се засмя:
– Ще видим, Ели. Лельо Павла, да знаете някой наоколо, който търси надомна работа? Имам нужда от помощ за градината, а и по къщата… Няма как да се справя сама.
– Има! Отиди при бай Михал Константин Михайлов. Живее три къщи по-нататък, със зелената ограда. Златни ръце има, всичко ще свърши и не взема скъпо.
– Благодаря! О, а аз ще ви почерпя с чай? Едва сега се нанесохме, но имам бисквити и малко сладки.
– Няма да ти откажа усмихна се леля Павла, сякаш ѝ беше приятно.
Докато пиеха чай, леля Павла разказваше за градчето и за семейството си. Неочаквано попита:
– Кажи, Яничке, как попаднахте в този дом?
– По наследство Яна се постара да скрие как се чувства, не желаеше да споделя живота си. Усмихна се кисело.
– Да знаеш, тая къща над двайсет години стоя заключена. Младите забравиха, старите помнят казват, че не е добра. Не държи късмет хората, кой захване или нещо го сполети, или не се задържи…
– Плашите ме! Да не е ставало нещо?
– Не, не! Просто никой не се задържа тук дълго. Един-два сезона и заминават. Построена е от едър търговец някога за годеницата му, а тя, горката, изгоряла от треска. Продал я и историята повтаряла ни един не се устроил. Почти сто години е. Престроявали я, но… нещо не става.
Яна замислено въртеше лъжичката.
– Интересно Каквато е такава е! Ще видим как върви. решително поклати глава. Ние, с Елица, сме смели момичета! Дали ще ни уплаши някаква стара къща? Ще видим!
Минаха няколко месеца.
Яна свикна с мястото. Елица тръгна на детска, а Яна започна работа във фотостудио в центъра. Добре се справяше, снимаше празници, портрети фотографията някога беше само хоби, но след бременността завърши курсове и започна да изкарва по нещо. Опитът ѝ сега ѝ помагаше.
Стъпка по стъпка Яна оправи и къщата, и градината. Помагач ѝ стана истински находка.
Висок, здрав мъж, доведен от леля Павла, се представи просто:
– Наричай ме Михал! Така всички ми викат.
Изслуша какво иска Яна и запретна ръкави.
Разчистиха заедно двора, оказа се пълен с плодни дървета и храсти. Ако работеше усърдно, Елица щеше да има плодове без пазаруване. После с Михал сложиха в ред покрива, верандата и стълбите. Работата беше много, но си заслужаваше.
Къщата заживя, сякаш пое въздух. Всяка сутрин, когато Яна излизаше на верандата с чаша чай и докосваше новите парапети, усещаше това е нейното място. Място на покой.
Грижите за леля Лиляна пое изцяло, а Елица всеки ден след детската я навещаваше. Яна се убеди, че решението за преместване било най-доброто. Усети спокойствие, започна да пуска и обидата към Петко.
Той често идваше при Елица, грижеше се, колкото можеше това също ѝ помогна да приеме ситуацията. Петко не беше отказал детето си! А останалото… така става понякога. Яна реши да не търси вина. Всички сме хора със слабости. Беше хванала себе си, че понякога, отдавайки се на детето, занемарява съпруга си. Е, животът се случва, важното е Елица да знае, че е обичана и от двамата.
Леля ѝ я подкрепи:
– Правилно, Яничке! Не си трови сърцето с тежко. И най-малката тъга, ако я трупаш и носиш, става на огромен товар. Давай нататък! Помни онова хубавото. Виж какво слънчице си родила! Това е най-важното. Останалото забрави и не злобей! Само себе си ще тормозиш, а дъщеря ти трябва светлина! Тя те гледа! И всичко усеща и помни. Затова, помисли каква ще останеш в спомена ѝ от този период?
Яна поклати глава в знак на съгласие.
Запозна се със съседите по улицата, и постепенно се сближиха. Коя съседка, кога другата все се отбиваха на гости. Младите с деца и Елица си намери приятелчета. И възрастните не я оставяха сама.
Така се запозна с баба Мария, улица по-назад. Тя я научи как се меси домашен хляб и Елица се влюби в него отказваше да пие мляко, но щом вземеше хрупкава коричка, преодоляваше всичко. Чашата оставаше празна, а Яна се смееше и забърсваше млечните мустаци на детето.
После се сприятели с дядо Иван, който дойде с огромна купа ягоди:
– “Лондонска” сорт е. Опренеш ли, ще ти покажа как се отглеждат.
Когато Михал ѝ помогна с верандата, Яна сложи там голяма маса, почисти витражите, излъска дюшеме. В ъгъла кресло люлка, обожавано от Елица. Всяка вечер там с рижия Гошо, който от първия ден реши, че ще е на два дома. Яна вече внимаваше сутрин да не стъпче някоя мишка, наредени от Гошо на прага истински ловец си беше. Но и без това щеше да го пуска заради Елица, просто тя му се радваше безкрайно.
Единствената, която не ѝ допадаше, беше Златка малко по-възрастна, много бъбрива и безкрайно любопитна. По-лошото истинска клюкарка. Яна първоначално не разбираше, но бързо започна да избягва разговори с нея и да не слуша злоезичието ѝ.
– Лельо Павла, как да я спра? жалваше се Яна. Това е като река от приказки!
– Яничке, с нея не можеш. Спреш ли я да влиза ще си измисли за теб какво ли не. Всички тук познавате, ама пак… Аз си я отпъдих.
– Как?
– Просто имам котки, а тя алергия.
– Май и аз трябва да взема животно…
Златка разбра, че Яна има уши, които няма да я отпратят, и не мислеше да спира да ходи.
Яна й даваше чай, въздишаше и си пееше наум, за да не слуша клюките. Златка не забелязваше разказваше си, не й трябваха отговори.
Мина време и Яна забеляза нещо странно: винаги когато Златка идваше, все нещо й се случваше веднъж скъса нова пола в гвоздей, който го нямаше; друг път седна до стола и падна уж столът стоеше до стената и просто не можеше да се случи.
Дали това помогна, или някой друг започна да й слуша приказките, но Златка идваше все по-рядко.
Една сутрин, докато кастреше храстите, чу Златка да обсъжда нея с леля Павла:
– Павликьо, не мога да ти повярвам живее сама с дете, а уж без мъж такава къща да стегне? Не вярвам! Някой си идва, но крие, иначе щяхме да видим!
– Глупости, Златке! Знаеш, че Михал ѝ помагаше, тя му плащаше. Толкова си…
– А къщата?
– Какво за нея?
– Целият град знае, уж прокълната! А тя седи, не ѝ пука! И хора идват при нея, а при мен не! Защо?
– Защото не мястото прави човека, а човекът мястото! Яна е добра, затова хората я харесват. Хайде, върви по делата си имам мляко на котлона! Айде!
Яна тихо се върна към дома си и се засмя. Хора всякакви има!
– Мааамо! Мамо, къде си? Елица стоеше на верандата.
– Тук съм! Събудила ли си се, умила ли си се?
– Още не! Почакай! Виж!
Яна погледна към посоката, в която Елица сочеше. По пътечката идваше Гошо, а след него малко рижаво котенце. Спря пред Яна и я изгледа строго. Тя се наведе, подложи ръце и получи шепнещ подарък, който недоволно мяукаше.
– Благодаря ти, Гошо! Мислиш нуждаем се?
Котаракът примяука, обърна се и замина към леля Павла. Работата тук му беше свършена.
– Ели, вярно нуждаем се. Как ще го кръстим?
– Гошко!
Яна вдигна котето на очи:
– Добре дошъл, Гошо Гошев! Хайде, деца, всички вътре! Време е за закуска.
Елица се засмя, бутна вратата към верандата и домът заухтя на топлина.
***
От този дом научих, че не мястото, а сърцето създава топлина. И че дори прокълнатите къщи могат да станат дом, ако вложиш доброта. Надеждата винаги живее там, където има обич.
