Къде отивате? попита Иван, без да отмества погледа от лаптопа.
До магазина. Искам нова туника, видях я вчера, много красива с бродерия.
Но ти вече имаш шкаф, пълн от дрехи. На какво ще я купиш?
Мирела замръзна в прага. Тонът на Иван не беше гневен, а студено раздразнителен, като че ли отново е направила нещо нередно.
Имам малко пари на картата. Тези, които ми даде за рождения ми ден.
Да, туника. Подобре щеше да ги вложиш в хранителни стоки или в секцията на Лешка.
Тя остана безмълвна, както винаги. По цял път до Търговския център Младост 4 усещаше в гърдите тежест, като че ли върви през стъклен тунел. Всичко около нея беше красиво: цветя в саксии, леки рокли в витрините, детски смях но всичко това не беше за нея.
Ти и аз се запознахме преди осем години. Ти млад, уверен зъболекар, с мечта за собствена клиника. Аз недовършена дизайнерка, работеща на свободна практика. Ти имаше план: семейство, деца, стабилност. Ти беше решителен, правеше скъпи подаръци, обещаваше защита.
Не трябва повече да работиш, казваше той. Ще се погрижа за всичко.
Първоначално звучеше като грижа, после се превърна в правила, после в стени. Сега имаше малко дете, добър апартамент в центъра, но без телефон без проследяване и с лимитирана карта. Приятелките почти изчезнаха: За какво ти тези празни разговори, Мирела? Отпускаш време. Най-голямото нямаше глас. Дори спря да си представя какво иска.
В една малка галерия до парк, в тиха стая със светлина, аромат на боя, тя се скрила за кафе. На стените нежни картини, портрет на жена в прозорец, стар котешки портрет на подмезето, улица под дъжд.
Харесва ли ви? се чува глас зад гърба й.
Тя се обърна.
Извинете вие това са вашите произведения?
Мъж в дънки, с боя по пръстите и лека брада, синьо като акварелните му картини, я погледна.
Мирела? измърмори. Ти си Мирела Чистякова?
Тя замръзна.
Лъчезар?
Това беше той бившият й художник. Бяха се срещали почти две години, мечтаели за изложби, пътувания до Варна, но се раздъоха, когато тя избра Иван. Тогава си мислеше, че избира стабилност.
Седнаха на масата, Лъчезар донесе обикновено, без пенка, топло кафе.
Не се променяш, каза той.
Аз се промених, издиша Мирела. Прекалено.
Разговаряха като да не са минали осем години. Тя се смя първоначално неловко, после свободно. Той разказа за работилницата си, за пътувания в Родопите, за изложба в Пловдив.
А ти? Как си? попита той.
Тя искаше да каже: Щастлива съм, но думите се закасаха.
Нормално. Имам син, мъж, живеем в центъра, всичко по план.
Рисуваш ли?
Не.
Защо?
Няма време, нямам смисъл.
Тя отведе погледа си.
Времето е друго.
У дома Иван влезе, без да се смее.
Къде беше? Защо не отговаряше?
Телефонът се изтощи, измисли тя.
А ако се е случило нещо с Лъчезар?
Всичко е наред.
Той попита:
Срещаш се с някой? гласът му стана метален.
Отидох в галерия, седнах малко, случайно се срещнах с познат.
Познат? Кой?
Стар приятел.
Мъж?
Мирела стиска зъби.
Да, художник. Просто поговорихме.
Иван излезе без дума, след час блокира картата й. На следващата сутрин изчезна лаптопът й.
Реших да не седиш толкова време в интернет, по-добре се занимавай с дома, каза той.
Вечерта, Мирела намери стара кутия с моливи, опита се да нарисува лице, не се получи, изтри, опита отново. Ръката ѝ трепереше, но за първи път след години усети как вдиша свободно.
Тя и Лъчезар започнаха да се чатят, понякога се срещаха в същата галерия. Той й носеше листове, тя отново рисуваше несигурно, но с душа.
Мирела, като че ли се връщаш, каза той един ден. Трябва да тръгнеш.
Не е толкова лесно. Имам дете, нямам пари, почти няма приятели.
Ще ти помогна. Не си сама.
Иван усещаше, че губи контрол.
Чух, че отново се виждаш с художника? в гласа му прозвуча гняв.
Това е моето дело, отговори спокойно Мирела.
Твоето? Живееш в моя дом,
