Изтощено куче се промъкна от гората с раница на гърба. Съдържанието разтревожи полицията
Вихър, хайде! викна той на верния си другар.
Кучето развълнувано размахна опашката. Тези разходки в гората бяха тяхната обща радост: Борис събираше гъби, а Вихър изследваше нови миризми и гонеше катерици.
Това утро беше особено хладно, но слънчево, с лека мъгла над върховете на боровите дървета. Идеално време за тихата ловка както гъбарите обичат да наричат своя страст. Борис се приготви бързо: термос с чай, няколко сандвича, нож, кошница. В последния момент хвърли в раницата стар бележник с молив стар геодезистски навик винаги да има подръка нещо за записи.
Първите два часа минаха чудесно. Кошницата се тежеше от здрави манатарки и златисти лисички. Вихър тичаше напред, после се връщаше при стопанина, докладвайки с радостно лаене за своите открития.
Ей, другарче, още час и вкъщи? Борис погали кучето по врата, вадейки телефона, за да снима особено красив червенокож гарван.
Няма мрежа, безразлично мигна екранът.
Нищо, скоро ще излезем на връзка прошепна той, направи снимка и прибра телефона в джоба.
Заблудиха в непозната част на гората. Старите дървета бяха толкова гъсти, че короните почти не пропускаха слънчева светлина. Под краката им се мятаха паднали стволове, покрити с мъх.
Вихър, до мен! командува Борис, усещайки лек безпокой.
И тогава се случи нещо неочаквано и трагично кракът се подхлъзна на мократа дънера. Остра болка прониза глезена, в очите помръдна. Падна, опитвайки се да се хване за нещо, но само разпръсна вещите от слабо затворената раница.
По дяволите простена Борис, опитвайки се да стане. Кракът не го слушаше.
Вихър тревожно квитеше до него, бутайки го с носа си по лицето.
Спокойно, другарче, спокойно Борис се опита да се усмихне, но излезе само гримаса от болка.
Времето минаваше Слънцето бавно се спускаше към залез. Опитите да стане или поне да пълзи се проваляха един след друг всяко движение отзвучаваше с болка, която замъгляваше очите.
Познато ли ви е това усещане на безпомощност, когато разбирате сам няма да се измъкнете? Точно това усети Борис.
Да, мисли, Бори, мисли шепнеше той, опитвайки се да запази яснота на мисълта.
Погледът му падна върху разпилените вещи от раницата бележник, молив, телефон без сигнал. И верният Вихър, който не се отмести и на крачка. Идеята дойде внезапно
Вихър, при мене! гласът му трепереше, но командата беше ясна.
Кучето се приближи, вярно гледайки в очите му.
С треперещи ръце Борис издраска лист от бележника. Написа кратко съобщение: Счупен крак, не мога да вървя. Помощ! и прикачи листа под раницата на Вихър с помощта на каишката. Погали го по главата и прошепна: Хайде, Вихър, вкъщи. Донеси помощ.
Кучето постоя, сякаш разбирайки тежестта на мисията, после се обърна и потегли бързо по пътеката, поглеждайки назад само веднъж.
След часове, когато вече се беше стъмнило, полицейски фенери пронизаха мрака. Вихър водеше групата без колебание.
Борис чу стъпките и гласовете, докато съзнанието му се изплъзваше. Последното нещо, което усети, беше горещо кучешко дишане до лицето му и радостно, треперливо лаене.
