— Ще ядем ли днес? – Бащата влезе в кухнята и се стовари на табуретката до масата. Краката изскърцаха неприятно по плочките. Майката мълчеше, а Росица се сви в стаята си.
— С кого говоря? Гледай ме! – изкрещя бащата и удари с юмрук по масата.
Росица знаеше, че майката се обърна, в очите ѝ струеше страх.
— Какво гледаш? Дай да ям! Мъжът се прибра от работа. Знам ги аз жените, само да си чешете езиците и да въртите опашки – измърмори той по-тихо.
Майката захлопа с чиниите, забързано свали една паница от сушилнята над мивката.
— Пак макарони? Омръзнаха – излая бащата. Росица се стегна в стаята си, очаквайки звън от счупена чиния. Не, мина… Известно време от кухнята не се чуваше нищо. Тя излезе и надникна. Бащата седеше с гръб към нея. Майката ѝ махна с ръка – махай се. Росица изчезна от прага като призрак. Затвори се в стаята си и се зарови в учебник, но спираше след всяко изречение и се ослушваше. Като че ли беше тихо. Днес бащата се държеше сравнително спокойно. После чу как той мина покрай вратата ѝ към спалнята, мърморейки нещо, и там затихна.
Това го чуваше почти всеки ден. По звуците разбираше какво става в кухнята. Бащата никъде не работеше постоянно – не можеше да се задържи заради пиенето, отбиваше временни ангажименти. Когато майката я нямаше, Росица се стараеше да не остава сама с него в апартамента, отиваше при приятелки след училище или седеше на стълбищните площадки и чакаше майка си.
— Здравей. Какво седиш на стълбите? Забравила си ключовете? – Георги спря пред Росица. Той живееше на петия етаж.
— Нещо такова – сопна се тя. Беше ѝ срамно, че я завари на стълбите.
Георги мина покрай нея, качи две стъпала и спря.
— Ще изстинеш, не може да се седи на бетон. Ела при мен.
Росица не отговори.
— Ела – каза той строго, и тя се подчини. Той беше гимназист, а тя беше свикнала да слуша по-големите.
Георги отвори вратата на апартамента си и я пусна напред.
— Мамо, аз съм. И не съм сам! – извика той, като затвори входната врата.
— А с кого? – в антрето излезе Мария Иванова, майката на Георги.
— Здравейте – тихо поздрави Росица.
— Здравей. Росица, нали?
— Представи си, качвам се по стълбите, а тя седи на площадката – съобщи Георги, докато се събличаше.
— Ключовете забрави ли? – попита Мария Иванова. – Съблечете се и си измийте ръцете, аз да затопля обяда.
Росица влезе в стаята и се огледа. Апартаментът беше като техния, но по-уютен и красив. Обядът беше много вкусен, макар да ядоха обикновена пилешка супа и макарони с кренвирши.
— Благодаря, много вкусно – каза тя.
— Следващия път не стой на стълбите, ела направо при нас – рече Мария Иванова. – Съгласна ли си?
Росица кимна.
— Благодаря, мамо. Да отиваме в моята стая. Хайде – Георги стана и направи знак с ръка. Тя вдигна очи към Мария Иванова. Она кимна одобрително.
Влизайки в стаята на Георги, Росица се учуди – беше подредено, нещата не бяха пръснати, чисто, по стената плакати на известни групи и цветни мотори.
— Обичаш ли състезания? – попита тя.
— Не особено, просто плакатите са красиви.
— А аз нямам компютър. Имам, но баща ми счупи монитора. Няма пари да купя нов.
— Аз имам таблет, искаш ли да ти дам? – веднага предложи Георги.
— Не, баща ми ще го види и ще го продаде.
— Тогава идвай при мен и си учи, когато трябва.
— А ти вече реши ли къде ще кандидатстваш след училище? – Росица пипна макет на самолет. – Сам ли го направи?
— Разбира се. Искам да уча в авиационния институт.
— Ще станеш пилот ли?
— Не, ще конструирам самолети – усмихна се снизходително Георги.
Той се харесваше на всичките ѝ съученички. Красавец. Утре в училище ще разкаже на момичетата, че била у Георги Смолин, ще ѝ завиждат.
Времето с разговори мина незабелязано. Росица погледна часовника и скочи.
— Трябва да тръгвам, мама сигурно вече се е прибрала.
Ужасно не ѝ се тръгваше, но и не искаше да злоупотребява с гостоприемството. Георги я изпрати до антрето.
— Ела пак, не стой на стълбите – каза той на раздяла.
Росица влезе в апартамента си и видя на закачалката палтото на майка си. От кухнята се чуваше звън на съдове – майката приготвяше вечеря.
— Ти откъде се върна толкова късно? – надникна тя от кухнята.
— Бях на петия етаж, в петнайсети апартамент.
— Да не се шляеш по апартаментите. Какво ще помислят хората за нас? Ще вечеряш ли?
— Не, леля Маша ме нахрани. Отивам да си пиша домашните. Той вкъщи ли е? – Не чуваш ли? Хърка като влак. Откъде взе пари пак? Напи се – въздъхна майката.
Оттогава Росица често ходеше у Георги. Ако го срещнеше в междучасието, кимаше и се изчервяваше. Той поздравяваше и минаваше.
Понякога Росица не го заварваше вкъщи – вечер тренираше в спортен клуб. Тогава леля Маша разказваше за сина си, за мъжа си, починал преди няколко години.
Зимата беше сменена от пролет, настъпи лято. Росица вече не се качваше при Георги, ходеше с приятелки или седеше на пейката пред блока.
— Защо не идваш? – попита я веднъж Георги, като я срещна на улицата. Тя сви рамене.
— Вече изкара ли изпитите? Кога заминаваш да кандидатстваш?
— Няма да замина. Ще уча тук, в Политехническия. Не искам да оставям майка ми сама.
— Страхотно! – зарадва се Росица.
А наесен тя веднъж отиде при него, уж не можела да реши задача. Но някак не се получаваше да говорят както преди. Тя се срамуваше от Георги, чувстваше се скована и неловко. Той беше променен, пораснал и още по-красив.
Тази зима бащата умря – отрови се с нелегална ракия. Майката не плака дори на погребението, а на Росица някак ѝ беше жал. Сега нямаше нужда да чака майка си от работа, нямаше причина да се качва при Георги.
Майката дълго още се стряскаше от звънците и в очите ѝ пламваше страх.
— Мамо, какво ти е? Няма го вече – казваше Росица.
— Навик – отвръщаше майката.
Росица вече беше в единайсети клас. Една вечер стоеше на прозореца и чакаше Георги.
— Какво си без светлина? Пак ли Никита дебнеш? – в стаята влезе майката и щракна ключа.
— Просто гледам през прозореца – ядосано отвърна Росица, хваната в крачка.
— Той е пораснал, има приятелка. Красива. По-добре да си пишел уроците – въздъхна майката.
Георги има приятелка! Сърцето ѝ се късаше от мъка и ревност. Росица не беше виждала момичето му, но вече го мразеше. А един ден се сблъска с тях на двора.
— Роси? Здрасти, защо не идваш? – приветливо попита Георги. Неговата приятелка стоеше до него и гледаше Росица с ледени очи. Заради високия си ръст я гледаше отвисоко, дори презрително, като на мишка. Георги също беше висок, но все пак гледаше Росица по друг начин.
— В кой клас си вече?
— В последен.
— Колко бързо лети времето. Гледам, че и ти си разцъфнала, пораснала, направо не мога да те позная. Къде смяташ да кандидатстваш?
— Георги, да вървим – недоволно дръпна момичето ръката му.
— Чао, успех! – каза Георги и си тръгнаха под ръка.
Росица ги изпрати с дълъг поглед. „Студена като риба, а вместо очи – ледени късове – помисли си тя злобно. Разбира се, повече ѝ приляга прякорът Снежна кралица, но това е твърде много чест”. И оттогава си я наричаше „Рибата”.
Времето минаваше, Росица завърши училище и постъпи в Медицинския институт. А Георги взе дипломата си и си намери работа, скоро си купи кола. Росица се научи да я познава по звука на мотора, хвърляше се към прозореца, когато той спираше пред входа.
Веднъж Росица се връщаше от института и срещна на двора Мария Иванова. Тя бавно вървеше с бастун, забележимо накуцвайки.
— Здравейте, лельо Маша – поздрави Росица. – Какво ви е, защо куцате?
— Кракът ме боли, нямам сили да търпя. Едва ходя. Лекарят каза, че трябва операция, да сложат изкуствена става, а аз се страхувам – оплака се Мария Иванова.
— Кажете какво да купя, ще изтичам до магазина, не ми е трудно – веднага предложи Росица.
— Иди, че Георги никога не си е вкъщи…
Така Росица отново започна да ходи у Георги, макар да го срещаше рядко. Тя пазаруваше, помагаше с чистенето на майка му.
Веднъж се осмели и попита за приятелката му.
— Лера, разбира се, е красиво момиче, но твърде претенциозно. Винаги мълчи, не знаеш как да я хванеш. Чужденка някаква. Ти си си своячка. Не такава годеница трябва на сина ми – въздъхна Мария Иванова. – А ти защо разпитваш? Да не би да си се влюбила в него?
Росица сведе очи.
— Не тъжи. Да беше по-голяма, по-добра жена за Георги нямаше да има. Ще срещнеш ти своята любов.
— Не ми трябва друга любов – тихо каза Росица и избяга.
Веднъж тя отиде да попита Мария Иванова какво да купи от магазина. Вратата отвори Рибата.
— Какво искаш? – неприветливо попита тя.
— Търся леля Маша…
— Няма я. Георги я закара с колата в болницата.
Изглеждаше, че Рибата специално е вдигнала брадичка високо, за да гледа Росица отвисоко.
— Какво се шляеш тук постоянно? – Рибата проблесна с ледените си очи.
— Не се шляя, помагам на леля Маша, ходя до магазина.
— И такава помощница. Не идвай повече. Ако трябва, аз ще помогна. Скоро с Георги ще се оженим и ще живеем тук. Махай се, че след тебе изчезват неща – грубо каза Рибата.
— Какви неща? – пламна Росица.
— Пръстен. Оставих го на мивката в банята. После влязох, а него го няма. Ти си го взела, няма кой друг.
— Аз дори не влизам по-навътре от антрето – гневно възкликна Росица.
— Аз не знам, може да си идвала без мен. По-добре си го дай, че ще викам полиция – подаде се напред Рибата и наведе глава. Злите ледени очи се оказаха съвсем близо. Росица отстъпи.
— Не съм го взела!
— Докажи го – пристъпи Рибата към нея, очите-ледени късове бяха съвсем близо. Росица не издържа, извъртя се, дръпна вратата и се блъсна в Георги.
— Какво говорите толкова силно? На стълбите се чува – Георги премести поглед от Росица към Рибата. Росица също се обърна.
Рибата се изправи и се усмихна сладко на Георги.
— Вече се върна? – попита тя, сякаш нищо не се беше случило.
Росица искаше да избяга, но Георги я хвана за ръката.
— Какво става?
— Тя… тя ме обвини, че съм взела пръстена ѝ. Не съм взела нищо, дори не съм влизала в банята.
— Какъв пръстен? – Георги държеше здраво ръката на Росица и гледаше Рибата.
— С розово камъче. Изглежда съм го загубила, не помня къде съм го оставила. Попитах дали не го е виждала – обясни Рибата с меден глас.
— Тя лъже! Каза, че аз съм го взела, искаше да вика полиция – Росица изтръгна ръката си и се хвърли надолу по стълбите. Сълзите я задавяха.
— Вървете и двамата по дяволите! – отчаяно каза Росица, влетя в апартамента си и затръшна вратата.
— Какво ти е? – надникна майката от антрето.
— Мамо! – Росица се хвърли към нея и разказа всичко.
— Ще се намери пръстена, не плачи. Георги ще разбере – успокояваше майката плачещата си дъщеря.
На другия ден Георги дойде сам. Майката я нямаше.
— Трябва да поговорим – каза той.
Росица го заведе в стаята си. Като видя на рафта в секретера своята снимка, Георги се усмихна. Росица беше забравила за нея. Тя пламна и сведе очи.
— Открадната ли? А пък казваш, че не крадеш – той се пошегува. Росица се обърка и още повече зачерви.
— Стига, не ми е жал за нея. Дойдох да се извиня. Пръстенът се намери.
— Къде?
— Каква разлика? – сега Георги отмести очи.
— Има разлика. Тя ме обвини в кражба. Мислиш ли, че е приятно? – гласът на Росица трепереше от обида.
Георги я хвана за раменете.
— Роси, извинявай. Нито за миг не повярвах, че си го взела. Честно. Каза накратко, на Лера не ѝ харесваше, че идваш често, затова реши да те наклевети, за да не идваш. А пръстенът… изпаднал от джоба ѝ, когато изпуснала якето си.
— И ти ще ѝ простиш? А ако обвини майка ти в кражба? От такава всичко може да се очаква. Рибата е студена!
— Престани! Тя просто ревнува – Георги я погледна строго и махна ръцете си от раменете ѝ.
— Георги! Нищо ли не виждаш?
— Какво не виждам? – той я гледаше със съжаление. Беше видно, че му е омръзнал този разговор.
— Обичам те! – изстреля Росица и сама се уплаши от смелостта си. – Обичам те от пети клас. Георги, не се жени за нея, моля те – сълзите трепереха в очите ѝ, лицето на Георги се замъгляваше.
— Роси, какво, плачеш ли? Няма да има сватба. Разделихме се.
— Наистина ли? – Росица смигна, и сълзите потекоха по бузите.
— Глупачка си – Георги я притисна към себе си. – Мама ще я изпишат след седмица. Ходи при нея, помагай, ако трябва.
— Разбира се! Нямаше и да те питам.
Георги си тръгна тъжен и замислен, а Росица едва не подскачаше от радост. Сватба няма да има!
Росица всеки ден ходи при леля Маша, пазаруваше, миеше подовете, дори помагаше с готвенето. Георги не го виждаше – той се прибираше късно. Цели вечери тя се шляеше на петия етаж. Майката само клатеше глава.
Веднъж Росица се сблъска с Георги на стълбите. От него явно миришеше на алкохол.
— Георги, какво, пил ли си? – тя го гледаше с ужас, спомняйки си баща си, страха в очите на майка си…
— Е, и какво? – люшна се той към нея. Росица отстъпи назад, без да сваля уплашен поглед от него. – Роси, какво ме гледаш така? Не се страхувай, няма да стана като баща ти… – изведнъж каза той съвсем трезво.
А в събота дойде при Росица с букет цветя и я покани на кино. Колко щастлива беше тя!
Оттогава Георги вечер не се бавеше, бързаше да се прибере, където с майка му го чакаше Росица. Вече не пиеше. Често ходеха на кино, просто се разхождаха и седяха в стаята му и се целуваха…
Най-после любовта на Росица стопи сърцето на Георги.
— Бъдете щастливи, деца. Ти не я обиждай, Георги – помоли майката, когато той направи предложение на Росица.
— Обещавам, никога няма да я обидя… Росица се притисна към него като тънко дърво до висок дъб.
И така Росица разбра, че истинската любов и търпението могат да преодолеят всякакви пречки, стига сърцето да не предаде себе си.
