Телефонът млъкна. Радка стоеше насред кухнята, притиснала го с две ръце до гърдите си. Леля Светла говори точно четири минути — глас сух, делови, без нито една сълза.
Димитър седеше на дивана. Телевизорът си мърмореше нещо на заден план. Той дори не се обърна, когато Радка се появи на прага.
— Димитър. Обади се леля Светла. Майка ми почина преди час.
Той кимна. Прокара пръст по екрана на телефона — прелистваше нещо, вече без значение какво.
— Угу. Жалко.
— Трябва да тръгвам. Веднага. Два часа път. Дай ми ключовете от колата.
Димитър остави телефона. Не защото се разчувства — защото чу думата „кола“. Погледна я отдолу нагоре с израз на лека досада, сякаш го беше помолила да премести гардероб.
— Не. Колата ми трябва. Майка ме помоли да я закарам до леля Златка. Обещах още миналата седмица.
Радка не помръдна. Светлината от кухнята падаше в гръб на нея и лицето ѝ оставаше на сянка.
— Чу ли какво ти казах?
— Чух. Но тя вече е мъртва. Къде ти е бързо? Утре ще се качиш на автобус, ще стигнеш. А майка ми — жива е. Чака. Обещах.
Секунда. Две. Три.
— Сериозно ли говориш сега?
— Абсолютно. На майка си няма да скъсам обещанието.
Радка влезе в хола. Застана точно пред телевизора — така че Димитър да не може да отмести поглед. Трябваше да вдигне очи.
— Ще те помоля веднъж. Един път. Помисли за това, което току-що каза. И ми отговори отново.
— Радке, не прави сцена. Обясних ти всичко. Майка чака, обещах. С твоето погребение нищо няма да стане за една нощ.
— С моето погребение — повтори бавно тя.
— Ами, с погребението. Разбираш ме. Ще отидеш утре. Ще го организират и без теб, там има леля, съседи.
Радка се наведе малко по-близо.
— Разбираш ли, че това е последният път, когато те моля за нещо? Не втори, не трети. Последен.
— Господи, Радке. Все от мухата слон правиш. Един ден! Един ден ще почакаш. Нищо няма да се срути. Майка помоли — аз отивам. Точка.
— Майка ми умря, Димитър. А твоята отива на гости да пие чай.
— Не преиначавай. Отдавна се кани, Златка я чака. Обещах. Искаш да наруша думата си?
— Искам да се сетиш с кого живееш. И какво значи за мен този ден.
— Сетил съм се. Но редът си е ред. Живите са по-важни.
Радка се изправи. Погледна го така, сякаш запомняше лицето му. Не с омраза. С нещо окончателно.
— Добре — рече тя.
Това „добре“ прозвуча равно. Без обида. Без превив. Без трепет. Димитър не му обърна внимание — вече посягаше към дистанционното.
*
Радка излезе в коридора. Отвори горното чекмедже на скрина — онова, което Димитър не беше отварял нито веднъж за седем години. Извади плътна папка с щипка: личната си карта, нотариален акт за апартамента, технически паспорт на колата, банкови документи. Всичко — на нейно име. Сложи го в чантата.
Свали от куката двата комплекта ключове за колата. Облече якето. Обу се.
— Къде отиваш? — извика Димитър от хола.
— Тръгвам. Да се сбогувам с майка си.
— С какво? Казах ти — колата ми трябва!
Радка отвори входната врата. Димитър вече стоеше в коридора — бос, с дистанционното в ръка, с нелеп израз на обиден стопанин.
— Колата е на мое име. Винаги е била. Апартаментът — също. Когато се върна, ключалката ще е друга. Нещата ти ще ги струпам пред вратата. Вземи ги сам или ще ги изнеса.
— Какво говориш?
— Не говоря. Казвам. Ясно и веднъж.
— Радке, спри! Спри! Не можеш просто…
— Димитър. Майка ми умря. А ти ми обясни, че колата ти трябва повече — да закараш своята до сестра ѝ на чай. Това е всичко, което трябваше да чуя. Между нас вече няма нищо. Събирай си багажа.
Вратата се затвори. Щракна ключалката. Долу хлопна входната врата на блока. След минута той видя от прозореца как тя сяда зад волана — спокойно, без суетене, без да се обърне. Запали двигателя. Изкара от двора. Дори не погледна нагоре.
Димитър стоеше насред коридора. Набра номера ѝ — дълги сигнали, без отговор. Написа съобщение: „Върни колата. Ти полудя ли?“. Прочетено. Мълчание. Още едно: „Стига глупости. Майка чака, трябва да тръгвам“. Прочетено. Мълчание.
След двайсет минути се обади майка му.
— Димитре, кога ще дойдеш да ме вземеш? Златка вече сложи трапезата.
— Има проблем, мамо. Радка взе колата.
— Как така го взе? Че тя ваша ли не е?
— Формално… на нея е записана.
— Ами и какво? Ти си мъж! Кажи ѝ да я върне!
— Не вдига телефона. Ще ти се обадя.
Той седна на дивана. Обиколи апартамента. Всичко изглеждаше същото — мебелите, пердетата, рафтовете. Но Радка беше извадила от този дом документите, ключовете и себе си. Трите неща, на които всичко се крепеше.
Телефонът иззвъня. Радка. Той грабна слушалката.
— Радке! Най-сетне. Слушай, нека без…
— Млъкни — каза тя. Тихо и кратко, като щракване. — Ще ти кажа веднъж. Апартаментът е мой. Баба ми го остави, документите са на мое име, ти го знаеш отлично. Колата я купих преди брака. Парите по сметката са мои — ти за седем години не си заделил и стотинка. В джоба на якето ти има двайсет лева — стигат за такси на майка ти. Достатъчно, но на косъм.
— Радке, почакай…
— Ключалката ще сменя днес, ще помоля съседката Иванка да пусне ключаря. Дрехите ти ще струпам. Ще стоя пред вратата. Два дни. После ще ги изнеса на контейнера.
— Нямаш право…
— Имам. Всеки документ. Всеки подпис. Всичко — мое. А ти за седем години не си направил труда да запишеш на себе си дори електрическата кана.
— Това е подло!
— Подло е да кажеш на жена си, че няма нужда да отиде да погребе майка си. Защото на теб ти трябва колата да закараш своята на чай. Ето това е подло. А аз просто си вземам моето.
Мълчание в слушалката продължи четири секунди.
— Радке, прекалих. Ама че съм глупак, изтървах се. Дай да си поговорим нормално, като се върнеш.
— При теб няма да се върна. Свършихме. Не ми се обаждай повече.
Сигнал за край.
Димитър седеше с телефона в ръка. Набра пак — абонатът е недостъпен. Още веднъж — същото. Беше го блокирала.
Той бръкна в джоба на якето. Две смачкани банкноти по десет лева. Тя и това беше изчислила — точно толкова, колкото да стигне за такси до леля Златка и обратно. Нито стотинка повече.
Картата беше празна — провери. По други сметки — нула. Никога не се беше интересувал. Достатъчно му беше това, което Радка даваше. Апартамент — неин. Кола — неин. Пари — нейни. Беше живял в чужд дом седем години и нито веднъж не се беше замислил.
Майка му чакаше пред блока. Дребна фигура в зелено палто, с пакет лакомства за сестра си. Таксито спря, тя се качи, огледа салона.
— Такси? Сериозно? Ами колата?
— При Радка.
— Вземи я тогава!
— Тя си замина с нея. Завинаги.
Майка му помълча. Втренчи се в облегалката на предната седалка.
— Какво значи „завинаги“?
— Това значи. Тя си тръгна. Каза след два дни да си взема нещата. Ключалката ще смени днес.
— Заради какво?
— Заради това, че ѝ казах да не ходи на погребението. Че колата ми трябва повече.
Майка му се обърна към него. В очите — не разкаяние. Обърканост. Тя не разбираше как молбата да я закара до сестра ѝ можеше да се превърне в катастрофа.
— Ама че си го изтърсил, Димитре.
— Не мислех, че тя ей така…
— Трябваше да мислиш! Че на жената майка ѝ е умряла, а ти ѝ казваш „ще почакаш“? Ти на себе си ли беше въобще?
— Ти самата ме помоли да те закарам!
— Помолих те да ме закараш. Не те помолих да не пускаш жената на погребение! Ти сам го измисли!
Таксито се движеше из града. Броячът тиктакаше. Димитър гледаше цифрите — растяха, и всяка лева отхапваше от последните му пари. Когато колата спря пред къщата на леля Златка, броячът показваше осем лева. Обратно — още толкова. Оставаха четири лева — за храна. Може би. За един ден.
Майка му слезе. Обърна се. Пакетът с лакомства се мачкаше в ръцете ѝ.
— И къде сега?
— При теб. Ако ме пуснеш.
— Имам стая и кухня, Димитре. Сгъваемо легло в килера.
— Значи сгъваемо легло.
Тя поклати глава. Влезе във входа. Вратата се затвори след нея.
Димитър остана да стои на тротоара. В джоба — четири лева на дребно и смачкани банкноти. По картата — празнота. Зад гърба му — град, в който вече нямаше нито един квадратен метър.
Извади телефона. Набра номера на Радка. Дълги сигнали. После — механичен глас: „Абонатът е недостъпен“.
Прибра телефона. Погледна ръцете си — празни. Както и всичко друго.
А Радка в това време стоеше насред стаята на майка си. Леля Светла — отдясно, съседите — отзад. Тя правеше това, което трябваше да направи. Сбогуваше се. Защото за нея мъртвите заслужаваха не по-малко уважение от живите. И със сигурност — повече от мъж, който за седем години така и не разбра до кого живее.
