Четири нощи подред котката будеше Георги Дамянов, когото всички викаха Гошо, точно в три. Той затваряше вратата с резе, ядосваше се, рови из интернет за успокоителни капки за животни. А трябваше само да стане и да тръгне след нея към кухнята.
Първата нощ Гошо едва не запрати възглавницата по котката.
На часовника беше три. Най-тежкият, най-омразният нощен час, когато човек още не е успял да се наспи, но вече е изтръгнат от съня. И от това отвътре всичко става сухо, зло и бодливо.
Събуди се от това, че някой меко, но настойчиво го докосваше по бузата. Не с нокти — с лапа. Сякаш не котката го будеше, а някой търпеливо повтаряше: стани. Моля те, стани.
Гошо отвори очи и видя Роси.
Тя стоеше точно до възглавницата — трицветна, с разкъсано ляво ухо — и го гледаше по начина, по който умеят да гледат само животните: право, без неловкост, без излишни обяснения. Секунда по-късно лапата отново се озова на лицето му.
— Ти се побърка ли?.. — дрезгаво измърмори той.
Роси тихо измяука.
Не силно.
Не жално.
Но така, сякаш от този къс звук наистина зависеше нещо.
Гошо седна в леглото — ядосан, тежък, с онази мигновена нощна омраза към всяко живо същество, което пречи на съня. В стаята беше тъмно. Само уличният фенер цепеше тавана с мътна жълта ивица. Навън беше ноември — влажен, гол, безсънен. Радиаторите ту загряваха, ту изстиваха. Подът беше леден.
Той отиде в кухнята, сипа храна в купичката и ядосано изсумтя:
— На, яж. И ми дай поне през нощта да си поживея.
Роси се приближи до купичката, помириса храната, но не я докосна.
Вместо това се потърка в крака му, обърна се и отиде в дъното на кухнята. Спря. Огледа се.
Гошо вече не го забеляза.
Той се върна в леглото, загърна се в одеялото и почти веднага потъна в съня, като си каза, че котката просто се държи странно. Нали при животните се случва: ту храната не е същата, ту настроението им е друго, ту луната явно грее от грешната страна.
Сутринта Роси беше както обикновено.
Седеше на креслото, свила лапи. После се премести на перваза. После легна до радиатора. Тиха, спокойна, дори прекалено спокойна за тази, която през нощта толкова настойчиво го вдигаше.
Всъщност Роси не беше от котките, които измъчват стопаните си.
За две години при Гошо тя нито веднъж не беше преобърнала елха, не беше крещяла нощем, не беше крала храна от масата, не висеше по пердетата. Ядеше чисто. В тоалетната ходеше без грешка. Спеше в креслото си. Ако имаше нужда от нещо, молеше сдържано, сякаш разбираше: на човека и без това му стигат грижите.
Заради това, сигурно, Гошо се беше привързал към нея.
Той я беше прибрал есенна вечер, почти случайно. Беше излязъл да изхвърли боклука и видя пред входа трицветна котка със скъсано ухо. Тя седеше на мокрия цимент. Не се мяташе, не се гонеше, не изпросваше. Просто седеше и гледаше покрай хората така, сякаш отдавна беше разбрала: да просиш е безполезно.
Гошо стоеше с торбата за боклук в ръка, гледаше я и изведнъж усети нещо неприятно познато. Тя имаше същия вид като него самия последните месеци след развода: нищо вече не очакваш, но по някаква причина пак не си тръгваш.
Той върна торбата в апартамента, а котката взе със себе си.
Името „Роси“ не се появи веднага. Първо беше просто котка. После — „ей“. После — „ти какво“. И един ден той сипа храна и неочаквано каза:
— Роси, ела.
Тя дойде.
Така си и остана.
След развода тишината стана за Гошо почти най-голямата ценност.
Той не го разбра веднага. Отначало празният апартамент го плашеше. После започна да го лекува. Никой не спореше. Никой не изясняваше отношения. Никой не затръшваше врати и не говореше с раздразнен глас:
— Пак не ме слушаш.
Нямаше нужда да се оправдава, да обяснява, да обещава, че ще се промени. Можеше просто да се прибере вкъщи, да свали якето, да сложи чайника и да мълчи.
Роси идеално се вписа в този живот.
И затова, когато втората нощ тя отново дойде да го буди, Гошо вече не се смути. Той се ядоса.
Този път беше проверил всичко предварително. Храна в купичката имаше. Вода имаше. Тоалетната беше чиста. Прозорецът почти затворен. Роси се нахрани, изми се и се настани в креслото. Нищо не предвещаваше нощно представление.
Но след време Гошо се събуди от дращене.
Дори не разбра веднага какво е това. Лежеше, гледаше в тъмното, ослушваше се. После сети: вратата на спалнята.
Роси дращеше отвън.
Ноктите стържеха по старото дърво методично, равномерно, настойчиво. Сякаш не просто се молеше да влезе, а опитваше да почука. Звукът беше сух, неприятен, дразнещ. След няколко секунди към него се прибави мяукане.
Не силно.
Не жално.
Странно.
Сякаш котката искаше да каже нещо, но не знаеше как.
Гошо изруга под носа си, стана, отвори вратата, пусна Роси в коридора, легна отново, но почти веднага разбра, че няма да заспи. Тогава просто затвори вратата с резе.
Резето беше старо, още от времето, когато в апартамента живееха родителите му. Малко, желязно, на два винта, малко разклатено, но здраво. Гошо рядко го използваше. Само когато искаше съвсем да се огради от света.
Той пак легна.
Светлината на уличния фенер чертаеше по тавана наклонена жълта ивица. Някъде в тръбите шумолеше въздух. В кухнята хладилникът покашляше със старческа хрипота. Обичайни нощни звуци на стар блок.
И изведнъж — пак дращене.
Сега вече зад вратата.
Роси стържеше дървото със същата упорита размереност. После мяучеше. Млъкваше. Пак мяучеше. И така почти до четири сутринта.
Гошо лежеше, навушил възглавницата на ухото си, и с всяка минута се ядосваше все повече. Струваше му се, че котката просто се подиграва. Че целият му крехък нощен покой се срива заради някакъв животински каприз, който той не разбира и няма задължение да разбира.
Сутринта започна зле.
Будилникът звънна в седем и Гошо имаше чувството, че изобщо не е спал. На работа пиеше кафе едно след друго, прозяваше се, стриваше слепоочията си, а на обяд влезе в интернет да търси отговор.
„Котка буди нощем какво да правя“.
Интернет щедро изсипа съвети. Игнорирай. Купи автоматична хранилка. Дай успокоителни капки. Играй си преди лягане. Махни стреса. Заведи я на ветеринар. Един форум направо уверяваше, че котките така предупреждавали за присъствие от „отвъдното“.
Гошо изсумтя и поръча успокоителните капки.
На третата нощ Роси отново дойде точно в три.
Като по разписание.
Първо — меко докосване с лапа по бузата.
После, ако той се правеше, че спи, — тихо мяукане до самото легло.
После, като той продължаваше да не става, — дращене зад вратата.
Но сега в гласа ѝ имаше нещо, от което ставаше по-неспокойно, отколкото от самото дращене. Два кратки звука. Пауза. Пак два.
Сякаш броеше секунди.
Или даваше сигнал.
Гошо лежеше и не мърдаше. В кухнята тиктакаше часовник. Навън се поклащаше фенерът. Балатумът в коридора тихо скърцаше под котешките лапи.
И някъде в дълбочината на апартамента — или вече само му се струваше? — се чуваше още нещо. Много слабо. Едва доловимо.
Той рязко стана, дръпна вратата и почти изкрещя:
— Стига!
Роси притисна уши.
Но не отстъпи.
Тя го погледна отдолу с дълъг, спокоен поглед. И този поглед подейства по-силно от всяко жално мяукане. В него нямаше котешки каприз. Имаше странна, почти човешка издръжливост. Сякаш вече много пъти повтаряше едно и също и още нямаше намерение да се предаде.
После Роси се обърна и тръгна към кухнята.
Гошо остана да стои на вратата.
Точно тогава, по някаква причина, за първи път го обзе тревога.
Но пак не тръгна след нея.
Върна се в леглото. До сутринта не мигна.
На другия ден в двора, пред входа, се блъсна в Недялка от третия етаж. Тя, както винаги, стоеше с фланелен халат върху топли панталони, с цигара в ръка и с познатия вид на човек, който почти нищо вече не може да изненада.
— Неда, — спря я Гошо. — Твоята котка будила ли те е нощем?
Тя го погледна над очилата, дръпна от цигарата и изпусна дима настрани.
— Будила е. Защо?
— Ами моята трета нощ не ме оставя да спя. Тоя лапа в лицето, тоя драще, тоя мяука. Всичко проверих: храна има, вода има, тоалетната е чиста.
Неда леко присви очи.
— Ако котка прави едно и също три нощи подред, значи си има причина.
— Каква причина?
— А ти провери ли?
— Ами казах ти, всичко проверих.
— Не купичката провери, — прекъсна го Неда. — А нея? Отиде ли след нея?
Гошо замълча.
Неда отрони пепелта и се усмихна:
— Те не са глупави, Гошо. Ние сме глупави. Ако вика — не гадай, а върви.
Цял ден тази фраза се въртя в главата му.
До четвъртата нощ той се подготви.
Сложи будилника за без петнайсет три, но се събуди по-рано. Лежеше в тъмното и слушаше апартамента. Часовникът в кухнята. Хладилникът. Лекото пращене на радиатора.
И още един звук.
Съвсем слаб.
Такъв, който лесно можеш да вземеш за скърцане на тръба, за вятър или за каквото и да е, ако много не искаш да се ослушваш.
Точно в три на леглото скочи Роси.
Приближи се до възглавницата.
Докосна с лапа бузата му.
Гошо веднага седна.
— Всичко, — тихо каза той. — Тръгваме.
Роси скочи от леглото на пода и уверено тръгна напред, без да се обърне. Сякаш точно знаеше: сега най-после ще тръгне след нея.
Тя го преведе през коридора, после в кухнята, покрай масата, покрай табуретката — до радиатора под прозореца.
В този ъгъл беше най-тъмно. Зеленикавата светлина на микровълновата едва достигаше дотук, от което тръбите изглеждаха по-дебели, отколкото през деня, а пролуката между стената и стария чугун — по-дълбока и по-страшна. От прозореца лъхаше студ: крилото пак беше останало леко открехнато.
Гошо машинално се наруга. Цяла седмица пушеше до прозореца и всеки път оставяше малък отвор „за минутка“, а после забравяше да го затвори. През нощта студеният въздух се стелеше по пода, а тънкото перденце едва забележимо мръдваше.
Роси седна на пода и взе да гледа право в радиатора.
Гошо се наведе. Първоначално не разбираше какво точно трябва да види. Прах под перваза. Ръждиви скоби. Стара тръба. Парче отлепен цокъл.
Нищо особено.
Но после иззад радиатора се чу звук.
Тънък, почти нежив писък. Толкова слаб, че през деня сигурно изобщо не би могъл да го различи: отвън шумят коли, във входа затръшват врати, при съседите свири телевизор, в кухнята бръмчи чайник.
А през нощта цялата сграда сякаш пропада в тишина, и дори такъв дребен звук започва да си пробива път през нея.
Гошо извади телефона, включи фенерчето и освети пролуката.
Първо видя само прах и бучки стара паяжина. После — нещо малко, черно, слепнало.
Коте.
Съвсем мъничко. Може би на три седмици, не повече. Очите бяха отворени, но гледаха мътно, сякаш малкото почти не разбираше къде се е озовало. Хълбочетата му трепереха фино. Лапичките бяха прибрани към коремчето. Лежеше настрани, притиснато между тръбата, стената и тежкия радиатор толкова неловко, сякаш не беше попаднало там по своя воля, а се беше свлякло и заклещило.
Гошо посвети по-нагоре, към перваза, и тогава разбра всичко.
Отвън, точно под прозореца, минаваше тесен ламаринен навес над входа на съседния магазин. От улицата върху него, по принцип, можеше да се качи възрастна котка — по някое дърво, по издатината, по някой корниз.
А по-нататък беше открехнатият прозорец. Цепнатината беше малка, но за малко коте достатъчна. Явно котката-майка местеше малките от място на място, спасявайки ги от студа или кучетата на двора, и едно беше донесла дотук. Или малкото само, измъкнало се от някакво укритие на навеса, пропълзяло към миризмата на топло. От радиатора лъхаше топлина, а за такова дребосъче това можеше да бъде единственият разбираем ориентир.
А после всичко се беше случило просто и страшно.
То беше пролазнало през прозореца, смъкнало се от перваза надолу, зад радиатора — на мястото, където възрастно животно още би могло да се обърне, а такова малко — вече не. Пролуката между стената и секциите беше тясна, прашна, със стърчаща метална скоба и отлепен цокъл. Да влезе там можеше — изплашено, на инстинкт, помирисвало непознатия мирис на апартамента. А да излезе — не.
Отдолу му пречеше цокълът. Отстрани — тръбата. Отгоре надвисваха тежките ребра на радиатора. Всеки път, когато котето, вероятно, се мъчеше да излезе, то само още по-надолу се свличаше в ъгъла.
Гошо си го представи толкова ясно, че лошо му стана отвътре: малка, едва жива топка топлина се беше завила там, където миришеше на спасение, и попадна в капан на две крачки от хората.
Сега му стана ясно и другото — защо котето писваше само нощем.
През деня в апартамента беше шумно. Гошо излизаше на работа, хладилникът бръмчеше, навън минаваха коли, съседите отгоре местяха столове, на двора излизаха деца. А малкото беше твърде слабо, измръзнало, гладно, не можеше да крещи постоянно. Замираше, спеше, изпадаше в полузабрава. И чак нощем, когато блокът утихнеше и станеше съвсем студено, се събуждаше от глад и страх.
Тогава започваше да дава глас.
Не силно — сили за силен вик вече нямаше.
Тънко.
Рядко.
Почти нечуто.
И да го чуе можеше само Роси.
Сигурно беше чула още първата нощ.
Котките имат съвсем друг слух. Това, което за човек е шумолене в тръбите или игра на въображението, за нея беше живо същество. Първо Роси му беше носила храна. Сега Гошо сам го видя: в най-задния ъгъл лежаха засъхнали късчета пилешко. Значи тя беше влачила храна от своята купичка. Може би по едно късче. Може би буташе с нос. Може би пъхаше с лапа.
Някак успяваше да пъхне храна там, където самата тя не можеше да се промъкне. И едва когато разбра, че това не стига, че котето е отслабнало до толкова, че почти е спряло да писва, започна да буди Гошо.
Гошо внимателно легна по корем на студения под и пъхна ръка в пролуката. Отначало не се получи: пречеше тръбата, остър ръб на скобата одраска китката. Трябваше да се протяга настрани, почти на сляпо.
Пръстите най-после докоснаха топла, мръсна козина, и котето едва чуто писна.
— Тихо, тихо… — прошепна Гошо, сам без да знае защо.
Той обхвана малкото с длан. То беше почти безтегловно, като смачкана ръкавица. Само топло. Живо. И треперещо.
Когато Гошо най-после го измъкна иззад радиатора, котето дори не се опита да избяга. Едва-едва помръдна лапичка и застина, заровило муцунка в палеца му.
Роси веднага се приближи, помириса малкото и кратко, почти беззвучно измяука.
Сякаш каза:
— Най-сетне.
Гошо седна право на пода, облегна гръб на кухненския шкаф и дълго гледа черното късче в ръцете си. Роси скочи в скута му, настани се до котето, докосна го с нос — и за първи път през всичките тези нощи се отпусна. Дори затвори очи.
А Гошо седеше и с болезнена яснота разбираше едно много просто нещо: толкова беше свикнал да живее в своето мълчание, в своята отделна, грижливо подредена тишина, че беше отвикнал да реагира веднага, когато някой насреща наистина вика за помощ.
Сутринта закара котето на ветеринар.
Купи адаптирано мляко, пипетка, нагревателна възглавница, пелени. Изслуша всички инструкции. Кимаше толкова внимателно, колкото навярно не беше кимал дори пред шефа си на работа.
Като се прибра, настани котето в кутия с мека кърпа до радиатора. Роси първо седна настрани, предпазливо, после легна по-близо, сякаш предаваше дежурството на Гошо, но все пак не се отдалечаваше.
Вечерта Гошо дълго се шляеше из апартамента и не можеше да си намери място.
А после неочаквано взе телефона и се обади на майка си.
За първи път от три месеца.
Когато тя вдигна, той за секунда се обърка. Сам не очакваше, че наистина ще набере номера ѝ.
— Мамо, аз тука… — започна той и замълча.
Роси в този момент скочи на масата и сложи лапа до телефона.
— Какво е станало, Гошо? — веднага попита майка му.
— Нищо, — каза той след пауза. — Просто исках да знам как си.
В слушалката настана тишина.
Не засегната.
Не тежка.
Просто изненадана.
— Нормално, — най-после каза майка му. — А ти?
Гошо погледна кутията до радиатора. Роси. Кухнята, която за една нощ по някаква причина беше станала съвсем различна.
— Ами и аз… нормално — отговори той.
И за първи път от много време това „нормално“ не беше лъжа.
Той вече не затваряше вратата на спалнята с резе.
После изобщо извади винтовете и прибра резето в чекмеджето.
Оттогава, ако притваряше вратата, то не докрай.
Защото вече знаеше със сигурност: ако някой идва при теб сред нощта и упорито те вика, не винаги става въпрос за неудобство.
