Селски интелектуалци
“Веска, Веско, чу ли, в село ни дойде нов учител по математика. Варвара Семеновна си отиде на пенсия. Тя, разбира се, отдавна беше пенсионерка, възрастна, но нямаше кой да учи децата ни, ето че пристигна,” – брътвеше съседката Николина, стара жена, която винаги знаеше последните новини в селото.
“Не, не съм чувала. Мъж ли е?”
“Да. И не е някакво момче, казват, че е на четиридесет и шест години и е самотен.”
“Наистина ли? На тази възраст и самотен,” – учудва се Веска. “Може би жена му ще дойде по-късно, а може и да не дойде… Градските жени не искат да живеят в село.”
“Е, и да е самотен, какво, нямаме ли свои самотни жени в селото? Например нашата здравна работничка Мария, тя вече три години е вдовица и е симпатична. Ей, точно идеална двойка – учител и здравна работничка…”
В селото слуховете кипяха. Още преди Григор Илиев да се запознае с Мария, всички вече бяха решили, че ще се оженят.
Времето минаваше, но за сватба не се говореше. Дори никой не беше видял учителя и здравната работничка да се срещат често. Разбира се, Григор Илиев се запозна с Мария – в едно село да живееш и да не познаваш всички?
Новият учител се настани в стар къщи, построена още отдавна за учители и лекари. По-рано бяха повече в селото. Григор Илич беше приятен на външен вид – висок и симпатичен. Децата харесваха новия учител. Уроците станаха по-интересни, той шегуваше се с тях и обясняваше ясно.
Единствени, на които не им беше спокойно в селото, бяха бабите, които седяха на пейките пред къщите. Там винаги се обсъждаха най-новите слухове и различни версии. И за Григор Илиев имаше предположения.
Най-популярни бяха две:
“Аз мисля така, жени,” – казваше Николина, поправяйки си забрадката, “този Григор вероятно е нововдовец. Погребал е жена си в града, сигурно е боледувала. Дойде в село ни, за да забрави скръбта и да започне начисто.”
Втората версия беше на Архипина, баба, която знаеше всичко за всички в селото. За такива като нея казват, че дори муха не минава покрай тях без да я забележат.
“Аз пък мисля… даже съм сигурна, че учителят се е забъркал в някаква неприятна история в града и се е скрил тук. Или е задлъжнял, или се е оплетъл с младо момиче, а жена му разбрала…”
Бабете не стигнаха до едно мнение, но слуховете се разнасяха от къща на къща. Мария не участваше в тези разговори, но чуваше ги – селяните идваха при нея за лечение и си жалваха.
На Мария беше четиридесет и една години. Дъщеря ѝ учеше в университет в голям град, а мъжът ѝ почина преди три години от сърдечен удар. Мария не се интересуваше от Григор Илиев. Не че ѝ беше неприятен, просто пътищата им рядко се пресичаха. Училището беше в единия край на селото, здравният пункт – в другия. Децата ѝ не учеха там, а Григор Илиев не беше болен. Една пролетна вечер, докато Мария проверяваше запасите в аптечката за селските ваканционери, чу почукване. На прага стоеше Григор Илиев с чаша домашен компот в ръка и лека усмивка.
Прати ми я майка ти от горската къща каза той. Каза, че много обичаш компот от черни морски.
Мария се усмихна изненадано, пое чашата. Останаха да говорят на прага за времето, за децата, за старите хора, които не пият лекарствата си. Никой не ги видя, но Николина го научи на другия ден от внучето на кмета, което минавало с колелото.
Вижте ли, вижте ли възкликна тя, казвах ли ви, че ще стане нещо!
А Мария, докато пие компота, за първи път от години усети, че тишината в къщата вече не е толкова тежка.
