На килим от жълти листа
Радка гледаше списъка с лекарства, взимаше следващия блистер и изсипваше хапчетата в пластмасовите чашки. Всекидневната рутина подготвя лекарствата за пациентите.
“Така цял живот ще мине в еднообразие. Сама.” Сърцето й заболи, сякаш отворена рана започна да кърви. Спомни си вчерашния ден до най-малкия детайл. Всяка обидна дума от съпруга й отзвучаваше като остра болка.
Изхвърли празния блистер в кошчето до масата, взе шишенце, изсипа шепа хапчета в дланта и започна да ги разпределя, ускорявайки темпо. А мислите й бяха далеч, в миналото
“Радка, какво правиш?” чу се гласът на главната медицинска сестра точно до нея.
Радка се сепна, шишенето изпадна от ръката й, преобърнайки чашките. Тя погледна объркано разпилените по тавата хапчета.
“Какво става? Осъзнаваш ли, че можеше да убиеш пациенти с погрешната доза? Махни се от масата!” Главната сестра я отстрани. “Господи, какво да правим сега?”
“Извинете, Елена Ивановна, ще оправя всичко” Радка взе една от чашките, изсипа хапчетата в дланта си и се втренчи в тях, не знаейки какво да прави.
“Дай тук! Ще оправя Сега ли ще разбираме кои какви са?” Сграбчи хапчетата от ръката й и ги изхвърли в кошчето.
“Само за миг се замислих” Ръцете й трепереха, поглеждаше чашките с ужас.
“Ако не бях влязла навреме, даже не знам какво щеше да стане. В затвора искаш да отидеш?” изряска главната сестра.
“Не знам как се получи” Радка падна на стол, притисна ръце към лицето и заплака. Раменете й трептяха от беззвучен плач.
“Надявам се, поне инжекции не си направила?”
Тя отрицателно поклати глава, продължавайки да ридае.
“Преди никога не си била така разсеяна. Имаш опит.”
“Съпругът Вчера ме напусна” Гласът й звучеше приглушено зад дланите.
“Ясно. Стига, спри да ревеш.” Главната сестра започна да изхвърля хапчетата от чашките. “Аз ще ги подредя. А ти Не мога да те оставя да работиш в това състояние.”
Радка най-после махна ръцете от лицето и скочи от стола.
“Елена Ивановна, аз”
“Седи. Или по-добре си върви у дома. Напиши молба за отпуск от утре. Ще го предам на главната и ще обясня.”
“Исках да взема отпуск, когато дъщеря ми роди, за да й помогна” обеща Радка, размазвайки грим по бузите.
“Една седмица ще ти стигне ли? Остатъка ще вземеш после. И си върви, да не те виждам. Ако говорят, ще те уволнят.”
Радка мигаше объркано.
“Господи, страшно е да си помисля какво можеше да стане” простона Елена Ивановна. “Макар че пациентите ни са внимателни, сами щяха да се разбунтуват, ако видят колко хапчета си им дала.”
Тя беше пълна, копчетата по белия халат напрегнато държаха на пълните форми. Радка до нея изглеждаше още по-крехка.
“И си измий лицето. Всички мъже, дори и най-добрите, рано или късно поглеждат настрани.” Главната сестра започна да подрежда хапчетата. “Чакай. Ще ти поръчам такси, в това състояние ще попаднеш под кола.”
Радка не спореше. Написа молбата, премени се, взе чантата и излезе от болницата. На входа я чакаше жълто такси. Качи се и каза адреса.
Не й се щеше да се прибира. “Съпругът е щастлив с някоя млада, а аз почти изпратих пациенти на оня свят Трябва да се стегна.” Мислите й прекъсна звън на телефона. Дъщеря й.
“Мамо, здравей!” чу се веселият глас на Виолета.
И болката отшумя. Нищо лошо не беше станало, хапчетата не бяха раздадени.
“Вики, как си? Защо звъниш?”
“Добре съм. На работа ли си?”
“В такси съм, прибирам се. Изпратиха ме в отпуск за седмица.”
“Защо? Заболяла ли си?” загрижено попита дъщеря й.
“Не, добре съм. Просто така се получи. Мога да дойда при теб?”
“Разбира се! Кога?”
“Утре. Ако намеря билет за нощния влак”
Говорейки, не забеляза, че таксито вече спря пред блока й.
“Извинете, пристигнахме. Имам следваща поръчка.” шофьорът я подтикна.
“Да, да. Колко ви дължа?” забърка се Радка.
Той я погледна снизходително.
“Платено е. С карта.”
“А? Аз не поръчвах” “Значи Елена Ивановна е платила”, осъзна тя и излезе.
“Мамо, с кого говориш?” попита Виолета.
“С шофьора. Ще ти се обадя, когато взема билета.” Пържеше да прибере телефона, но чантата й го нямаше.
Изтръпна. Таксито беше тръгнало с нещата й. С слаби крака се допря до пейката, отмести жълти листа и седна. “Елена Ивановна е права, трябва да си почина”
Спомни си какво има в чантата. Ключовете бяха в джоба, телефонът в ръката й Но портфейлът! Пари почти нямаше, но картите! “Защо стоя? Трябва да ги блокирам!”
Погледна към входа на блока. “Може би шофьорът ще се върне? Ще забележи ли?” “Да, със сигурност”, отговори сама на себе си.
Блокира картата и въздъхна с облекчение. Сега трябваше да се успокои. В апартамента пак я настигна самотата. Седна на пуфика и я обзе ярост към съп
