Когато Георги Петров навършва тридесет и една години, той е без съпруга и без деца има само нает апартамент в центъра на София и едно класно помещение, пълно с мечти, които не са негови.
*Може би си представяш сватбена фотография.*
В един дъждовен следобед той чува шепот в учителската стая за трима братя и сестри Бояна, Радка и Димитър чиито родители току-що загинаха в катастрофа. На тях имат десет, осем и шест години.
Вероятно ще ги поставят в детска градина, казва някой. Никой родител не би искал да ги поеме. Прекалено скъпи, прекалено проблемни.
Георги мълчи. Тази нощ не заспива.
На следващата сутрин вижда тримата деца, стоящи на стъпалото пред училището мокри, гладни и замръзнали. Никой не ги е дошъл да вземе.
В края на седмицата той прави това, което никой друг не би се осмелил: подписва сам актовете за осиновяване.
Хората се подиграват:
Лудак си!, викаят те.
Сам си, ще ти се обърка грижата за теб.
Пратете ги в детска градина, ще са добре.
Георги не се предава.
Той им приготвя ястия, поправя дрехите им и им помага с домашните задачи до късно вечерта. Заплатата му е скромна няколко стотин лева, животът е труден, но апартаментът му винаги се изпълва със смях.
Годините минават. Децата порасват.
Бояна става педиатр, Радка хирург, а Димитър известен адвокат, специализиран в защита на правата на малолетните.
На дипломната им церемония тримата изкачват сцената и произнасят едни и същи думи:
Нямаше ни родители, но имаше учител, който никога не се предаде.
Двадесет години след онзи дъждовен ден Георги Петров седи на предния вход на своя дом, косата му е посивяла, но усмивката му е спокійна.
Съседите, които някога се смееха, сега го поздравяват с уважение.
Далечни познати, които преди са се обръщали от децата, се появяват отново, се преструвайки, че ги интересува съдбата им.
Но Георги не се изненадава.
Просто поглежда към тримата млади хора, които го наричат Татко, и разбира, че любовта му е дала семейство, за което никога не е мечтал.
## Учителят, който избира семейството Част втора
Годините отново летят, а връзката между Георги Петров и осиновените му деца става още посилна.
Когато Бояна, Радка и Димитър достигат професионален успех всеки в работа, посветена на подпомагане на другите започват да планират изненада.
Никакъв подарък не може да възвърне това, което Георги им е дал: дом, образование и, найважното, любов.
Но те искат да опитат.
В един слънчев следобед го карат на разходка с колата, без да му казват къде отиват.
Георги, на петдесет години, се усмихава объркано, докато автомобила се отклонява към път, обсипан с дървета.
Когато спират, той остава без думи: пред него се извисява блестяща бяла вила, заобиколена от градини, а на входната плочка пише:
**Петрова къща**.
Георги мигва, разтреперен.
Какво какво е това?, прошепва той.
Димитър го прегръща.
Това е твойтo дом, татко. Ти ни даде всичко. Сега е ред на теб да имаш нещо красиво.
Те му подават ключовете не само за къщата, а и за лъскав сребърен автомобил, паркиран до входа.
Георги се смее със сълзи и кима:
Не трябваше Не ми трябва нищо от това.
Радка усмихва се нежно.
Трябва да го приемеш. Благодарение на теб разбираме какво означава истинско семейство.
През същата година ги води на първото му пътуване в чужбина до Истанбул, Виена и след това в швейцарските Алпи.
Георги, който никога не е напускал малкото си градче, разглежда света с очите на дете.
Той изпраща пощенски картички на бившите си колеги, подписвайки винаги еднакво:
От господин Петров горд баща на трима деца.
Докато наблюдава залезите над далечните брегове, Георги осъзнава дълбока истина:
Той е спасил трима души от самотата
но в действителност те са спасили него.
