Неблагодарният доведен син
Есенен лист се плъзна в протегнатата ми длан. Завъртях го между пръстите си, изучавайки резките му краища, преди да погледна към Ния, която вървеше до мен с букет разноцветни листа в ръцете си.
Ния попита ме момчето ти нали няма да заминеш и да оставиш мен и тате?
Албен, който ме чувстваше като майка, ме гледаше така уплашено, че за миг изгубих дар слово. Мислите ми препускаха като есенен вятър. Бях получила предложение стаж в чужбина. Далеч, за дълго време, а може би и завинаги. Но тук беше Станислав, с когото споделях живота си през последните пет години, и Албен, когото обичах като собствено дете. Не можех да си представя живота без тях, но моят шанс за промяна също не бе маловажен.
Все пак отказах.
Не казах накрая, никога няма да ви изоставя.
***
Десет години по-късно.
Утре Албен се жени. Пробвах новата си рокля пред огледалото. Яркожълта, с широко дъно, украсена с цветя и отворени рамене. Станислав я беше одобрил и усещането се затвърди роклята беше великолепна.
Портата на апартамента се тресна и Албен влезе. Дошъл беше да ни уточни часове и подробности за утрешния ден. Щом ме видя с роклята, лицето му посивя.
Мамо каза той озадачено, ти сериозно ли мислиш да отидеш с това?
Разгладих полата.
Защо, какво му е?
Всичко му е. Мамо, раздразни се той, но миг по-късно коригира тона си, родителите на Вяра са съвсем различен тип хора. Майка ѝ е толкова стилна… А тази рокля той въздъхна е прекалено шарена, изобщо не е подходяща. Всички ще ни гледат с насмешка. Изглежда… просташко.
Замислих се за думите му. Може би беше прав роклята бе прекалено пъстра. Обидно беше.
Албен, отвърнах с премерен глас, обличайки жилетка, на мен ми харесва. Станислав, кажи му, че е хубава.
Хубава е, много е хубава каза Станислав, който разбираше от мода дори по-малко от мен.
Тате! възмути се Албен, Мамо Ясно, че той ще го каже, защото те обича. Родителите на Вяра те няма да го приемат. Моля те, сложи нещо по-семпло. Например черно. Или сиво.
Черно? На сватба?
И черното е нормален цвят, мамо. Или може би нещо бежово, класическо, стилно. Само те моля, не ме карай да се срамувам.
Добре, ще помисля отвърнах.
На другия ден сложих семпла рокля. Тъмносиня и обикновена. Излязох, за да види Албен.
Видях как лицето му грейна.
Отлично, мамо! Както трябва стилна, красива… Всичко е както трябва.
На него угаждах. На сватбата.
Ала цялата атмосфера от скъпия ресторант, богатите гости и лицемерните усмивки ми оставяше горчив вкус. Албен сияеше до съпругата си, а аз тайно се питах дали сияе заради нея или заради родителите ѝ.
***
Мина още едно десетилетие. Станислав вече го нямаше. Получи инсулт. Останах сама в огромния апартамент, който вече не приличаше на дом. Опитах се да се сближа с Албен и семейството му, но безуспешно.
Албен, вече на тридесет години, дойде рано. Докато беше още тъмно.
Ния, кога ще можеш да се преместиш?
Думата “мамо” отдавна беше изчезнала от речника му.
Какво?
Казах, че трябва да се преместиш.
Не се притесних. Жилището беше на документи негово, но не можех да повярвам, че ще ме остави на улицата.
Тази квартира ми трябва, Ния. С Лия искаме да я продадем, за да купим по-голяма.
Чудех се как животът докара сина ми до този момент. Съвсем чужд, както никога преди. Той продаде апартамента и с доброволно унижение ме остави сама.
***
Сега живея в малко и тихо градче. Купих си едностайно жилище на висока улица. Работя в поликлиника. Там срещнах изоставен котарак.
Рижко, хайде. той ме последва вкъщи.
Животът ме учеше на мълчание. На пълно очуждение.
Един ден телефонът ми звънна.
Маме… плака, беше Албен.
Всичко свърши. казах аз.
Понякога разпилените есенни листа няма как да се съберат обратно.
